Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Лирна събра сили да се изправи, овладя напиращата кашлица.
— Наистина ѝ оставих белег — отговори на лонакски. — Дай ми нож и ще оставя и на теб.
Нещо пробяга по лицето на едрия мъж, той изправи гръб, изсумтя и обърна коня си към селото.
— Вратата ми е винаги отворена за слугите на Планината — каза той на Давока, после препусна в галоп.
— Добре му го каза, кралице — обърна се Давока към Лирна сериозно и с уважение.
— След историята — отвърна Лирна — дипломацията е любимата ми наука.
След което повърна и се строполи в безсъзнание.
8.
Рева
„Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази мизерна грешница.“
Беше си избрала най-високата стая в къщата. Всъщност беше по-скоро таванско помещение с голяма дупка на покрива, която Рева беше запушила, не твърде успешно, с няколко дъски и пирони. Седеше на тясно легло, единствената мебелировка в стаята, и плъзгаше острието на ножа си по точило. Мрачния меч спореше със сестра си долу, или по-скоро тя спореше с него, защото гласът ѝ кънтеше гневен, а той говореше тихо и кротко. Рева не бе подозирала, че Алорнис може да се гневи. Алорнис беше мила, щедра и обичаше да се смее въпреки проблемите си, но никога не се ядосваше.
Пияният поет пееше в двора отвън — често го правеше привечер. Рева не знаеше тази песен, някаква сантиментална глупост за девойка, която чака любимия си край езеро. Надявала се бе, че любовта му към песните няма да издържи на напрежението от многобройната публика, но по всичко личеше, че тълпата ококорени малоумници, които надничаха през кордона от дворцови гвардейци, му въздейства насърчително.
— Благодаря ви, благодаря ви — чу го да казва след малко. Без съмнение се покланяше наляво и надясно в израз на признателност за несъществуващите аплодисменти. — Всеки артист се радва на публика.
— Лесно ти е да го кажеш, братко! — долетя викът на Алорнис през подовите дъски. — Това не е твоят дом! — Затръшна се врата и Рева чу тропот на крака по стълбите. Погледна към вратата на таванското помещение. „Къде ми е бил умът да си избера стая, която не се заключва?“
Впери поглед в острието на ножа, което се плъзгаше по бруса. Беше хубав нож, всъщност най-хубавата ѝ вещ досега. Жрецът ѝ беше казал, че е азраелска направа, но това не бивало да я смущава. Отецът не мразел азраелците, а те мразели него само защото били подведени от ереста си. Трябвало добре да се грижи за този нож, да го наточва усърдно, защото с него щяла да върши делото на Отеца…
Вратата се отвори широко, Алорнис влетя и я подхвана още от прага:
— Ти знаеше ли за това?
Рева продължи да плъзга острието по бруса.
— Не, но вече знам.
Алорнис си пое дълбоко дъх да поуспокои гнева си и започна да обикаля в кръг, като стискаше и отпускаше юмруци.
— Северните предели. Какво, в името на Вярата, ще търся в Северните предели?
— Ще ти трябват кожи — каза Рева. — Чувам, че там е студено.
— Не ща никакви кожи! — Спря при малкия прозорец с напукано стъкло в скосения таван и въздъхна тежко. — Извинявай. Не си виновна ти. — Седна на леглото и потупа Рева по крака. — Извинявай.
„Световни отче, моля те…“
— Той просто не може да разбере! — продължи Алорнис. — Цял живот се скита от една война на друга. Няма къща, няма дом. Не може да разбере, че да си тръгна оттук ще е като да изоставя душата си. — Обърна се към Рева с влажни от сълзи очи. — Ти поне разбираш ли?
„Моят дом беше една плевня, където жрецът ме биеше, ако не държа ножа по правилния начин.“
— Не — каза Рева. — Тая къща е просто тухли и хоросан, при това се разпада.
— Да, ама са си моите тухли и хоросан и хич не ми пука дали се разпада. А и сега, след толкова много години, най-после наистина е моя, благодарение на скъпия ми брат. Осигурява ми я, а после иска да я зарежа.
— И какво би правила с нея? Къщата е голяма, а ти… ти си малка.
Алорнис се усмихна, свела очи.
— Имам някои идеи, мечти по-скоро. Има много като мен, много, които биха искали да научат онова, което умее майстор Бенрил, или да усвоят знанията, които неговият орден пази, но не могат, било заради пола си, било заради вярванията си. Мислех си, че бих могла да ги събирам тук и да ги уча, след като самата аз усвоя достатъчно знания.
Рева не можеше да откъсне поглед от ръката на Алорнис върху бедрото си, усещаше топлината ѝ, топлина, която я изгаряше… Прибра ножа в канията и стана от кушетката. „Световни отче, моля те да не оттегляш любовта си от тази нещастна грешница.“