Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Хубава е. — Кара дойде при тях и застана зад Снори. — Черната треска винаги трябва да се вари и яде със зимна зеления. — Двамата, изглежда, се чувстваха уютно в компанията си. Гледах ги със странна смесица от ревност и задоволство. Част от мен почти искаше Снори и вьолвата да се гушнат заедно под кожите. Една добра жена беше единствената надежда за него. Той се нуждаеше от нещо друго освен скръбта си.
Намерих за доста притеснително, че обмислям да пожертвам удоволствието, което се надявах да извлека от Кара. Това изобщо не беше в мой стил. Особено след всички онези часове, в които си бях представял как ще накарам руните ѝ да тракат една в друга… и все пак… ако Снори си намереше жена, може би щеше да се отърси от обзелата го лудост да дири врата към смъртта и да си върне загубеното семейство. А въпреки всичките ми планове винаги имаше възможност да бъда въвлечен в тази лудост. Така че в крайна сметка се отказвах от Кара в свой собствен интерес. Отпуснах се. Това повече приличаше на мен.
По средата на Лакомото море — най-далечното от сушата място, на което някога съм бил, — седях в клатушкащата се малка дървена лодка на Кара и като нямаше върху какво да спра мислите си, се съсредоточих върху Снори. Загледах го как стои приведен над носа, с тъмна, развята от вятъра коса и очи, вперени в южния хоризонт. Най-свирепият воин, който съм виждал, напълно непоколебим, без никакъв страх пред меча или брадвата. Знаех защо аз отивам на юг — за да си върна полагащите ми се по рождение удобства и привилегии и да доживея до безобразно дълбока старост. Знаех какво тегли Снори и въпреки онова, което ми бе казал преди няколко дни, не можех да открия в думите му никакъв смисъл. Бях виждал много неща, върнали се от земите на мъртвите, и никое от тях не беше хубаво.
Също така бях забелязал, че след дългия ми сън той носеше ключа на ръждива верижка — сякаш ми беше прочел мислите, когато се чудех дали да не го откъсна и да го хвърля през борда. Почувствах се засегнат от недоверието му, колкото и оправдано да беше. Помислих си дали да не зачекна темата, но като го гледах така, присвит от болката в отровената си рана и по-старата болка от загубата… се отказах. Вместо това проследих погледа му до тъмното петънце на хоризонта, приковало вниманието му.
— Това изглежда зле. — „Зле“ беше твърде мека дума.
— Да — потвърди той. — Може да се надигне вълнение.
Бурята ни застигна на половин ден от маладонския бряг. Свирепа битка на стихиите, която дори викингите наричаха буря. Тя накара всичко, претърпяно от мен дотогава в морето, да прилича на дребно неудобство. Вятърът се превърна в юмрук, дъждът — в негови копия, здраво стиснати и забиващи се в плътта. А вълните… тези вълни ще ме преследват в сънищата, докато не ми се случи нещо по-лошо от тях. Морето около нас промени мащабите си. В открития океан човек винаги се чувства дребен, но сред вълни, които могат да залеят и пометат цели замъци, разбираш какво е да си бръмбар сред разбеснели се слонове.
Вятърът ни носеше, без платна, по разпенените бегемоти. Обърнеш ли се срещу него, дъждът те заслепяваше, а вятърът изпълваше дробовете ти, докато се мъчиш да изкрещиш. Обърнеш ли му гръб, ти ставаше трудно да дишаш, толкова голяма бе неохотата на въздуха да спре достатъчно задълго, че да бъде уловен.
Предполагам, че Снори и останалите бяха заети. Определено изглеждаше, че много крещят и се мятат насам-натам. С какво обаче бяха заети, не мога да ви кажа. Нищо правено от тях не би могло да има значение пред тази стихия. Аз, от своя страна, се бях вкопчил в мачтата с две ръце, а от време на време и с два крака. Никога не е имало любовна прегръдка, по-здрава от тази, в която стисках дървения стълб, и я задържах въпреки вълните, които ме заливаха, дорде дробовете ми пламнат от желание да вдишат.
Оказва се, че малките лодки са доста устойчиви срещу потапяне. Те отново и отново изскачат нагоре, противно на всякаква логика и очаквания. Когато най-големият ми брат, Мартус, беше на десет-единайсет години, ходеше с приятели на моста Морано и понякога ние с Дарин също се присламчвахме да гледаме. По-големите момчета плуваха в плитчините или се качваха на моста и хвърляха въдици в Селийн. Когато се отегчаха от несполуката си да уловят някоя риба, започваха да търсят каква пакост да направят. Мартус ги повеждаше по крепения от множество колони мост, за да пикаят върху минаващите лодки или да дразнят местните момчета — чувстваше се в безопасност, защото знаеше, че татковите стражи ще го защитят. Татко винаги пращаше по четирима стражи с Мартус, понеже той беше наследникът.