Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
В едно чудесно пролетно утро на моста Морано Мартус реши да устрои симулация на морски бой. На практика това означаваше да накара приятелите си да домъкнат тежки камъни от речния бряг, а после той да ги пуска върху минаващите долу патици и следващите ги дълги върволици патета. Но работата е там, че е много трудно да потопиш пате с камък. Особено когато излизат изпод моста. Трябваше да се прецени забавянето между наблюдателите в горния край на моста и появата на мишените, както и точката на излизане и моментът на пускане. И така, в продължение на два часа ние с Дарин гледахме от брега как Мартус пуска десетки кила камъни, някои по-големи от главата му, върху редици пухкави патенца, превеждани под моста от неблагоразумните си майки. И въпреки летящите от всички страни огромни пръски, засмукването на потъващите камъни и образувалите се доста големи вълни, пухкавите копеленца продължаваха да плават неуморно напред, непотопими жълти топчици от мъхесто непокорство, което разяряваше Мартус още повече. Той не успя да уцели нито едно, а когато се втурна надолу, за да се сбори, лице в човка, с последното пате, един ядосан лебед изскочи от тръстиките, изплъзна се на всичките четирима стражи и му счупи китката с жестоко клъвване. Най-хубавият ден в живота ми!
Както и да е, лодката на Кара приличаше на онези патета. Сигурно беше някаква магия, но каквото и да пращаше бурята срещу нас, тя продължаваше да плава.
Бурята не премина, просто отслабваше малко по малко, и колчем надеждите ми избуяваха, се разразяваше наново, докато на сутринта не остана само пороен дъжд, шибан от бурния вятър. Заспах, все още прегърнал мачтата, прогизнал и зъзнещ. Знаех, че слънцето е започнало изкачването си по небето, но не можех да го видя през буреносните облаци.
Събудих се, разтреперан и отново трескав, от крякането на чайки и далечния звук на разбиващи се вълни.
— Вържи гика! — Беше гласът на Кара.
— Завий! Завий! — Напрегнатият глас на Снори.
— Идва една голяма! — Тутугу май беше толкова уморен, колкото се чувствах и самият аз.
Вдигнах глава, откопчих схванатата си ръка от мачтата и изтрих коричките сол от очите си. Небето се простираше бледосиньо, нашарено с подобни на панделки останки от дъждовни облаци. Слънцето висеше над главите ни, ярко, но не особено топло. Извърнах се бавно в посоката, накъдето се носеше „Еренса“, обзет от неохота да пусна докрай хватката си върху мачтата. Видях тъмен бряг от скали и заливчета, обрасъл по високото с трева и храсти. А оттатък… нищо… никакви навъсени северни планини, протягащи се към небето и казващи ти да се разкараш. Най-сетне бяхме стигнали Маладон. Сурово дукство, без съмнение, но поне имаше приличието да прави каквото има за правене на равното, вместо да е курдисано на някой абсурдно стръмен склон или сгушено на тясната ивица между заснежените планини и леденото море. Олекна ми на сърцето.
Изживях няколко сладки секунди на надежда, а после забелязах, че единственото ни платно представлява прокъсан парцал, опънат между носа и мачтата, а също и колко големи са тези вълни и колко бяло се пенят, преди да се отдръпнат, за да разкрият черните зъби на скалите. Секунда по-късно забелязах колко сме преобърнати и колко е студена водата, нахлуваща в устата ми. Прекарах по-голямата част от следващите няколко минути в бясно пляскане и опити да си поема въздух между вълните, които ме потапяха, после ме претъркулваха пак и пак, преди да ме пуснат, точно навреме за следващата.
Не си спомням как съм изпълзял на сушата, само гледката от нивото на пясъка как Снори идва по брега да ме търси. Някак си беше успял да си запази брадвата.
— Маладон — казах и грабнах шепа пясък, докато севернякът ме изправяше на крака. — Направо ми иде да те разцелувам.
— Осхайм — каза Снори.
— Какво? — Изплюх пясък и се опитах да формулирам по-добър въпрос. — Какво? — повторих. Никой не ходи в Осхайм. И за това си има адски добра причина.
— Бурята ни отнесе на изток. Подминахме Маладон с петдесет мили. — Снори изду бузи и се взря в морето. — Добре ли си?
Опипах тялото си. Нямах сериозни наранявания.
— Не — казах.
— Всичко ти е наред. — Снори ме пусна и аз съумях да не падна. — Кара е надолу по брега с Тут. Той си раздра крака в скалите. Има късмет, че не е счупен.
— Ама сериозно ли? Осхайм?
Снори кимна и пое обратно по ивицата, заливана от вълните. Всеки отпечатък от нозете му бе заличаван, преди да е изминал и десет крачки. Изплюх още малко пясък и едно доста едро камъче и го последвах с въздишка.