Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Птици и само птици.
„…полярните чайки, Вернер, правят прелети от полюс до полюс, седемдесет хиляди километра годишно, истински околосветски пътешественици, може би най-неспокойните живи същества…“
Над конюшните, лозята и стрелковия полигон се разстила студена метална светлина, прелетните птици се понасят над хълмовете: огромни разпокъсани мрежи от врабци, на път към топлите страни, миграционни коридори, минаващи точно над островърхите кули на училището. От време на време някое ято се спуска до някоя от огромните липи долу и замира в короната й. Някои от по-големите момчета — шестнайсет-седемнайсетгодишните, тези, на които е позволен по-свободен достъп до боеприпаси — си устройват състезания по стрелба: кой ще уцели повече от пернатите. Дървото изглежда спокойно и необитаемо, някой гръмва и короната се разлита във всички посоки: стотици птици, взривяващи се в полет, в писък, като че ли светът се разпада на молекулите си.
Една нощ, до прозореца на спалното, Фредерик обляга чело на стъклото и казва:
— Мразя ги. Мразя ги заради това.
Звънят за вечеря, всички изтрополяват навън, Фредерик идва последен, с карамелената си коса, ранени очи и влачещи се връзки на обувките. След ядене Вернер измива канчето му; дава му да преписва отговорите на домашните, носи му от бонбоните на д-р Хауптман или му услужва с вакса; тичат един до друг по време на тренировките. Върху реверите им едва доловимо тежи по една бронзова игла… сто и четиринайсет подковани обувки мятат искри по чакъла на тренировъчната полоса… замъкът със своите кули и бойници се мержелее долу като призрачен спомен от минало величие… кръвта на Вернер галопира през сърдечните му камери, мислите му са в апарата на Хауптман, припоя, бушоните, акумулаторите и антените… а обувките му докосват земята в пълен синхрон с тези на Фредерик.
SSG35 A NA513 NL WUX
ПРЕПИС ОТ ТЕЛЕФОНОГРАМА
10 ДЕКЕМВРИ 1940 ГОДИНА
Г-Н ДАНИЕЛ ЛЬОБЛАН
СЕН МАЛО, ФРАНЦИЯ
= ВРЪЩАНЕ В ПАРИЖ КРАЯ НА МЕСЕЦА =
ЖЕЛАЯ БЕЗОПАСНО ПЪТУВАНЕ =
Баня
Последен щурм с шкурката и лепилото и макетът на Сен Мало е готов. Небоядисан, грубоват, пъстър заради всевъзможните видове дървесина, с липсващи подробности. Но достатъчен за ориентация: неправилният многоъгълник на острова, стегнат в крепостните стени… всяка от осемстотин шейсет и петте сгради е на мястото си.
Той е разбит. Седмици наред логиката му убягва. Камъкът, даден му за съхранение от музея, е фалшив. Ако беше истински, досега сто пъти да са изпратили човек да го прибере. Но пък защо, когато го доближи до лупата, във вътрешността му лумват микроскопични пламъчета? Защо чува стъпки зад гърба си, когато в действителност няма никой? И защо му минава налудничавата мисъл, че ленената торбичка, която постоянно стиска в джоба си, му носи нещастие, застрашава Мари-Лор и дори може да е причина за цялото нападение над Франция?
Глупости. Смешни работи.
Изследвал е камъка с всички подръчни средства.
Увивал го е в кече и е удрял с чук: няма чупене.
Драскал го е с парченце кварц: няма нараняване.
Пърлил го е на свещ, киснал го е, варил го е. Крил го е под дюшека… в сандъчето с инструменти… в обувката си. Нощем го е заравял за два-три часа в едно от мушкатата на мадам Манек, на перваза на прозореца, но си е внушавал, че цветето вехне, и го е вадил от саксията.
Днес следобед едно познато лице го следи дискретно, пет-шест души след него, на опашката за билети в гарата. Виждал е този мъж — дундест, потен, с многоетажна гуша. Погледите им се пресрещат и онзи плъзга встрани очите си.
Съседът им. Парфюмеристът.
Преди седмици, докато си записваше разстояния за макета, ключарят го мярна на крепостната стена; с фотоапарат, насочен към морето. „Вяра — никому!“, казваше му мадам Манек. Но… какво пък — просто човек от опашката.
Логика. Принципите на истинността. Всяка ключалка си има ключ.
Повече от две седмици телеграмата на директора не излиза от главата му. Толкова необичаен и двусмислен завършек: „Желая безопасно пътуване.“ Какво ще рече — да вземе или да остави камъка? Да се прибере с влак? Или с друго, теоретично по-безопасно средство за придвижване?
„А ако — пита се ключарят, — телеграмата изобщо не е изпратена от директора?“
Въпросите се въртят без отговор из главата му. Стига до гишето, купува един билет за сутрешния влак за Рен, с прекачване за Париж, и тръгва обратно по тесните, неогрени от слънце алеи към улица „Воборел“. Да свърши това — и край. Пак ще тръгне на работа, ще стои в ключарната, ще заключва… отключва… както винаги. След седмица ще потегли за Сен Мало с леко сърце и ще прибере дъщеричката си.