Мечът на Ликтора [bg]

— Влез, мъничък сине на Месчия. Аз ще те накърмя до насита, ще те стопля и ще те измия. Децата ми ще ти бъдат другарчета в игрите — най-добрите на света, с блеснали очета и бързи крачета.

Като чуло това, момчето влязло, а вълчицата побутнала своите паленца с пълни с мляко коремчета, и го приласкала на гърдите си.

— Каква полза от такова същество? — попитал вълкът.

Вълчицата се засмяла.

— Можеш да смучеш кокал от едномесечна мърша и да ми задаваш такъв въпрос? Помниш ли когато тук вилнееше война и армиите на принц Пролетен вятър бяха плъзнали по земята? Тогава синовете на Месчия не преследваха нас, защото се преследваха и убиваха един друг. След битката им ние излязохме, ти, аз и целият Сенат на вълците, и дори Касапина и Онзи, който се смее, и Черния убиец, тръгнахме сред мъртвите и умиращите и си избирахме всеки според вкуса си.

— Вярно е — казал вълкът. — Принц Пролетен вятър стори велики неща за нас. Но това Месчиянско пале не е той.

Вълчицата само се усмихнала и казала:

— Подушвам дима на битката по кожата му и в козинката на главата му. — (Това бил димът на Червеното цвете.) — Двамата с теб отдавна ще сме станали на прах, когато първата колона се изниже с маршова стъпка през портата на неговата стена, но тази първа колона ще наплоди хиляди други, които да нахранят децата ни и техните деца и децата на техните деца.

Вълкът кимнал при тези й думи, защото знаел, че вълчицата е по-мъдра от него, и така както той можел да подушва неща, които лежат отвъд бреговете на Ърт, така тя можела да вижда дните отвъд дъждовете на следващата година.

— Ще го нарека Жабок — казала вълчицата. — Защото наистина Касапина дебне за жаби, както каза ти, о, съпруже мой. — Тя смятала, че казва това, за да направи комплимент на вълка, задето с такава готовност се бил съгласил с желанието й, но истината била, че кръвта на народа от планинския връх отвъд Ърт течала във вените на Жабок, а имената на онези, които носят кръвта, не могат дълго да останат скрити.

Див смях се проточил отвън. Това бил гласът на Онзи, който се смее и казвал:

— Там е, господарю! Там, там, там! Тук, тук, тук е дирята! Влезе във вратата!

— Виждаш ли — казал вълкът — какво става като споменаваш злото. Да назовеш е да призовеш. Такъв е законът. — И той свалил меча си и опипал ръба му.

Прагът потъмнял отново. Входът бил тесен, защото само глупците и храмовете имат широки врати, а вълците не са глупци — всъщност входът бил толкова тесен, че Жабок почти го бил изпълнил, когато застанал там малко преди това. Сега Касапина го изпълнил целия, като завъртял рамене напред, за да влезе, и привел огромната си глава. Понеже стената била много дебела, входът приличал на проход.

— Що дириш тук? — попитал вълкът и облизал плоската страна на острието си.

— Което си е мое и само това — казал Касапина. Смилодоните се бият с по един закривен нож във всяка ръка, а и той бил много по-едър от вълка, но предпочитал да не влиза в двубой, защото мястото било твърде тясно.