Детето на нощта [bg]

Само устните на Лиана помръдваха беззвучно...

- Тя им говори! - ахна Клирес.

- Да - потвърди Ефимер. - Или поне се опитва. Детското въ­ображение не признава граници, а Лиана има силата да вдъхне живот на своите видения. Лошото е, че предизвиква изблици на мана. Когато приключи, ще я боли главата.

- И Балея ще пострада от още една буря - добави Клирес.

Тя настрои зрението си за спектъра на маната и видя какво стряскаше Ефимер. Макар че формата, с която Лиана неосъзнато подчиняваше дърветата, приличаше на смайващо съчетание от паяжини, навсякъде се откъсваха кафеникави копия от остатъчна мана и предизвикваха завихряния, които набираха мощ преди да изчезнат извън обсега на старата елфида. Истински ослепите­лен фар за онези, които търсеха Лиана, за да се разправят с нея.

Момичето не подозираше какво сътворява, а цяла Балея по­насяше последствията, защото там беше рожденото ѝ място, там се коренеше ядрото на дарбата ѝ да борави с мана. Клирес не знаеше точно какви бедствия пораждат тези изблици, но нена- сочената мана с подобна мощ можеше да се изрази единствено чрез ужасяващи природни стихии.

В старческото бръщолевене на Тинджата отпреди хилядоле­тия поне едно нещо не подлежеше на съмнение. Дете с пробуде­на дарба за Единството можеше да опустоши Балея за не пове­че от половин година. От все още живите Ал-Дречар зависеше да предотвратят това, като опазят Лиана от най-страшните стра­ни на способностите ѝ, докато порасне колкото да разбере нуж­дата да се владее. Ако не успееше, на Ал-Дречар не им остава­ше избор... Клирес се гнусеше дори от мисълта за това.

Не за пръв път прокле маговете в Дордовер, пробудили оно­ва, в което изобщо не биваше да се намесват.

- Ефи, какво искаш да направя?

- Иди и поговори с нея. Чуй как го описва. Аз ще потисна изблиците и ще наблюдавам формата на маната.

Клирес кимна и навлезе в градината, която бе придобила ня­как неземен вид въпреки топлите лъчи на слънцето. Птиците бяха замлъкнали, а скърцането на клони в безветрието беше предизвикан звук.

Коленичи до Лиана и приглади паднал на челото ѝ кичур.

- Чуваш ли ме? - попита немощно въпреки вдишания лемир.

- Виж, Клири, имам си приятели тук - отвърна момичето, без да шавне.

Нейният глас пък беше приглушен от мисловното усилие.

Клирес се засмя от гледката, която очароваше момичето. Събрани в дъга клони почти докосваха лицето ѝ, галеха про­тегнатата ръка, местеха се един над друг като пипалата на бла­га морска твар - не с присъщата коравина на дървото, а с гъв­кавостта на плът.

А листата по клоните танцуваха и шушнеха, гънеха се, усук­ваха се, тихо шумоляха като плавна мелодия. Клирес погледа още малко тази красота и пак се обърна към Лиана. Питаше се какво ли вижда и чува момичето в своите фантазии.

- Те добри приятели ли са ти? Изглеждат симпатични.

- Ами да, но не могат да говорят с тебе, защото няма да ги разбереш.