За честта на крадеца [bg]

— Тоест някой по-важен от главатар? — изтърсих аз.

Спряхме там, където Арките свършваха при Дъсчената улица, за да останем в сенките още малко. Пред нас улицата се изпълваше със слънчева светлина и първите минувачи.

— Така си мисля и аз — потвърди Деган.

Облегнах се на стената, защото изведнъж почувствах нужда от опора.

— Нима ми казваш, че в Десетте пътя си имаме работа с някой от Сивите принцове? С някой шибан Сив принц!!

Без да откъсва поглед от улицата, той отвърна:

— Сега знаеш защо исках да не се забъркваш.

Едва го чух — твърде зает бях да се чудя колко пъти и колко силно трябва да си блъсна главата в стената, за да се отърва от всичко това. Май не повече от пет пъти… или шест за по-сигурно.

Да се опълча срещу един от Принцовете на сродниците? Хората си позволяваха само да шепнат за тях, и то както се говори за легенди, а не за същества от плът и кръв. Как, дяволите да го вземат, можеш да се бориш с легенда? Дори главатар като Нико знаеше, че не бива да стига дотам. А Деган, който явно се бе досетил какво става, въпреки това се бе съгласил да ми помага. И не просто бе дал съгласието си, а бе положил Клетвата. Имах за приятел един побъркан.

Но какъв бях аз в такъв случай? Деган ме увещаваше да се откажа, да не се замесвам, но и сега инстинктът ме подтикваше да продължа. Защо?

Заради Тъмния крал. Защото ако онзи, който стоеше зад Железния Деган, успееше в кроежите си, щеше да навлече на всички ни гнева на империята. Отново. Не исках стълкновение с империята, не исках да избирам между сблъсъка и бягството, да се озъртам през рамо за Белите пояси през следващите пет години или да се откажа завинаги от живота си сред сродниците.

Но преди всичко бях нос и исках да знам какво става и кой ме разиграва така. За да го накарам да си плати. А ако империята стовареше мощта си върху нас, това просто нямаше да се случи.

— Имаш ли догадки кой от Принцовете може да е в играта? — попитах Деган. — Дали не е онази жена, която чухме да говори с Железния в Десетте пътя?

— Не знам. Възможно е, но нищо не пречи тя да е помощничка. От това, което съм чувал, не личи Принцовете да участват лично в удари по улиците. Но мога да проверя някоя и друга следа, щом и аз вече се забърках.

Долових примирение в гласа му. Подозирах, че ще се възползва от възможностите си като член на Ордена, за да души около делата на друг деган.

Разбирах добре как се чувства тъкмо защото бях нос. И тъкмо защото бях нос, знаех, че каквото и да кажа, няма да му олекне. Затова си затварях устата. Оттласнах се от стената.

— Желая ти успешен лов.

— А ти какво ще правиш?

Огледах улицата. Повече хора, по-ярка светлина, по-къси сенки. Утрото бе започнало.

— Трябва да опитам да откажа тартора си от война, в която не може да победи.

— Късмет и на тебе — кисело каза Деган.

Свих рамене и се върнах в Арките. Той постоя още миг-два и излезе на Дъсчената улица.