Теракотеното куче [bg]

Монталбано си спомни за телефонното обаждане след пресконференцията, когато един анонимен глас го беше нарекъл: „рогоносец, майстор на трагедии“.

— Обидили са се — продължи Джедже. — Не могат да понесат, че ти и Тано им се изхрачихте отгоре и ги компрометирахте като последните глупаци. Това ги тормози повече, отколкото намирането на оръжията. Сега ти ми кажи какво да правя.

— Сигурен ли си, че ти имат зъб точно на теб?

— Да, залагам си главата за това. От какъв зор иначе щяха да донесат Гуло точно на Егрека, който е мое притежание? По-очевидно от това!

Комисарят се замисли за Алчиде Маравентано и за неговото изказване за кодовете.

Трябва да беше някаква промяна в плътността на мрака или проблясък за една десета от секундата, които долови с периферното си зрение, но е факт, че миг преди да започне картечният откос, тялото на Монталбано се подчини на поредицата от импулси, светкавично изпратени от мозъка му: наведе се наполовина, а с лявата ръка отвори вратата и се хвърли навън, докато около него трещяха изстрели, чупеха се стъкла, разкъсваха се ламарини и кратки огнени проблясъци оцветяваха в червено тъмнината. Монталбано остана неподвижен, заклещен между колата на Джедже и своята; едва тогава си даде сметка, че държи пистолет в ръката си.

Когато Джедже беше влязъл в автомобила, комисарят го остави на таблото. Изглежда, го беше грабнал инстинктивно. След грохота настъпи мъртвешка тишина, нищо не се помръдваше, чуваше се само шумът на развълнуваното море. След това се чу глас на около двайсетина метра разстояние от него — оттам, където плажът свършваше и започваше варовиковият хълм.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — каза по-близкият глас.

— Виж дали са мъртви и двамата и ако е така, да си тръгваме.

Монталбано се помъчи да си представи движенията, които другият трябваше да направи, за да се увери в тяхната смърт: шляп-шляп, стъпките се чуваха отчетливо по мокрия пясък. Сега мъжът трябваше да се намира точно до колата, след миг щеше да се наведе, за да погледне вътре в нея.

Скочи на крака и стреля. Само един път. Ясно чу шума на тялото, което се свличаше на пясъка, задъхване, нещо като хрип и повече нищо.

— Джуджу, всичко наред ли е? — попита далечният глас.

Монталбано, без да се качва в колата, през отворената й врата постави ръката си върху лостчето за дългите светлини и зачака. Не чуваше никакъв шум. Реши да си поиграе с късмета и започна мислено да брои. Когато стигна до петдесет, пусна дългите светлини и се изправи на крака. Изваян на светлината, на около десетина метра от него се появи мъж с автомат в ръка, който се спря, изненадан. Монталбано стреля, мъжът реагира веднага с един сляп откос. Комисарят усети нещо като голям юмрук в десния си хълбок, олюля се, подпря се с лявата ръка на колата и отново стреля, този път три пъти един след друг. Мъжът, заслепен, направи нещо като скок, обърна гръб и се затича, докато Монталбано започна да вижда бялата светлина от фаровете как ставаше жълта, заобръща очи и главата му се завъртя. Седна на пясъка, защото разбра, че краката му повече не можеха да го държат, и подпря гръб на колата.