Теракотеното куче [bg]

Седнал на малката веранда, Монталбано си отговори на въпросите, които се пораждаха в главата му на ченге. Тялото на наемния убиец, макар и да го бяха намерили под развалините, със сигурност не е можело да бъде идентифицирано. Родителите на Лило или бяха повярвали, че тези останки са на сина им, или на версията на селянина, че той е бил натоварен на камиона полуумрял от военните. Но тъй като повече не се беше обадил, със сигурност са си помислили, че е умрял някъде. За Стефано Москато тези останки принадлежаха на наемния убиец, който, след като е извършил деянието си, тоест убил Лизета, Марио и Лило, е направил така, че телата им да изчезнат, върнал се е във вилата, за да открадне нещо, но е бил разкъсан от бомбардировката. Разбира се, за да прикрие смъртта на Лизета, беше измислил историята с американския войник. Неговият роднина от Серадифалко обаче, когато е дошъл във Вигата, изобщо не му е повярвал и е прекъснал връзките си с него. Фотомонтажът го подтикна да си припомни фотографията, която му показа старецът. Усмихна се. Сродствата по избор бяха груба игра, равна на мистериозните кръвни връзки, способни да придадат тежест, плътност и дух на паметта. Погледна си часовника и подскочи. Беше минал доста повече от час. Влезе в спалнята. Старецът, потънал в спокоен сън, дишаше равномерно с отпуснато и ведро изражение. Пътуваше из страната на сънищата, без вече да е претоварен с багаж. Можеше да спи дълго, защото така или иначе върху нощното му шкафче стояха портфейлът с парите и чашата с вода. Спомни си за плюшеното куче, което купи на Ливия в Пантелерия. Намери го върху скрина, скрито зад една кутия. Взе го и го сложи на пода до краката на леглото. И след това полекичка затвори вратата зад гърба си.