![Теракотеното куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/1/terakotenoto-kuche-bg-download.jpg)
Теракотеното куче [bg]
- Автор: Камиллери Андреа
- Серия: инспектор Монтальбано #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Книгопис
- ISBN: 978-619-7067-16-3
- Переводчик: Весела Лалова Цолова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теракотеното куче [bg]». Краткое содержание книги:
— Знайте ли, комисерийо? Аз моята кръв я дадох за изливане.
И се върна на пост, за да дава караул. Монталбано горчиво си помисли, че го чакат мрачни години, преживявайки с кръвта на Катарела и хранейки се с кашички от грис.
Първите целувки от дългата поредица от целувки, които щеше да получи през деня, бяха тези от Фацио.
— Знаете ли, комисарю, че вие стреляте като бог? Единия сте го уцелили в гърлото само с един изстрел, а другия сте го ранили.
— Дори съм ранил другия?
— Да, господине, не знаем къде, но сте го ранили. Господин Якомуци забеляза, че на десетина метра от колата имаше една почервеняла локва, беше от кръвта.
— Идентифицирахте ли мъртвия?
— Разбира се.
Извади листче от джоба си и зачете:
— Джерландо Мунафо, роден в Монтелуза на шести септември 1970 година, ерген, жител на Монтелуза, улица „Криспи“, №43, без особени белези.
„Лошият навик да се прави на чиновник от «Гражданско състояние» не го изоставя“ — помисли си Монталбано.
— Със закона как е бил?
— Нищо, ама нищо, комисарю. Неосъждан.
Фацио прибра листчето в джоба си.
— За да правят тези неща, им плащат най-много половин милион лири. — Направи пауза, беше очевидно, че трябва да му каже нещо, което сърцето не му даваше.
Монталбано реши да му помогне.
— Джедже на място ли е умрял?
— Не е страдал. Картечният откос му е отнесъл половината глава.
Влязоха и другите и се започнаха неспирните целувки и прегръдки.
От Монтелуза пристигнаха Якомуци и доктор Паскуано.
— Всички вестници пишат за теб — каза Якомуци, който беше развълнуван, но и малко му завиждаше.
— Аз, честно казано, леко се разочаровах, защото не успях да ви направя аутопсия — каза Паскуано. — Любопитен съм да узная как сте устроен отвътре.
— Аз бях първият, който дойде на мястото — каза Мими Ауджело, — и когато те видях в това състояние, ме обзе такъв страх, че на моменти имах чувството, че ще се наакам в гащите.
— Как си разбрал?
— Някакъв анонимен се обади в полицейското управление и каза, че е имало престрелка в полите на скалния масив Скала деи Турки. На пост беше Галуцо, който веднага ми се обади и ми каза нещо, което не знаех. А именно че на мястото, където са чути изстрелите, ти обикновено се срещаш с Джедже.
— Знаел го е?!
— Както изглежда, всички са знаели! Половината градче го знаеше! Тогава, нямах време дори да се преоблека, излязох, както си бях по пижама…
Монталбано вдигна уморената си ръка, за да го прекъсне.
— Ама ти с пижама ли спиш?
— Да — каза слисано Ауджело. — Защо?
— Нищо. Продължавай нататък.
— Докато карах като луд, повиках от мобилния си телефон линейка. И направих добре, защото кръвта ти изтичаше.
— Благодаря ти — каза Монталбано.
— За какво ми благодариш! Ти нямаше ли да направиш същото за мен?
Монталбано си направи един бърз тест на съвестта и предпочете да не отговори.
— А, исках да ти кажа и един любопитен факт — продължи Ауджело. — Първото нещо, което поиска, докато все още лежеше на пясъка и охкаше, беше да махна охлювите, които пълзят по теб. Намираше се в нещо като делириум и затова ти отговорих положително, че ще ги махна, въпреки че нямаше никакви охлюви.
Пристигна Ливия. Прегърна го силно и започна да плаче, полягайки колкото може по-близо до него на леглото.
— Остани така — каза й Монталбано.
Харесваше му да усеща аромата на косите й, както беше положила главата си върху гърдите му.
— Как разбра?
— От радиото. Или, ако трябва да съм точна, братовчедка ми е чула новината. Беше голям шок за мен.
— Какво направи?
— Най-напред се обадих в „Алиталия“ и запазих полет за Палермо, след това се обадих в полицейското управление във Вигата, прехвърлиха ме на Ауджело, който беше много любезен, окуражи ме и предложи да дойде да ме вземе от летището. Докато пътувахме в колата, ми разказа всичко.
— Ливия, как съм?
— Добре си, поносимо за това, което ти се е случило.
— Съсипан съм завинаги, нали?
— Ама какво говориш?!
— Ще съм на бяла диета за цял живот, нали?
— Вие обаче ми връзвате ръцете — каза, смеейки се, началникът му.