Светлина в пукнатините [bg]

— Ще я попитам утре — обеща детективът и надяна палтото си. — Сещате ли се за онова стихотворение на Рут, което цитирахте?

— Кой нарани те? Това ли? — попита Мирна.

— Имате ли стихосбирката?

Книжарката извади тънкото томче и Гамаш й го плати.

— Защо Констанс спря да идва в кабинета ви като пациент? — попита главният инспектор.

— Стигнахме до задънена улица.

— В какъв смисъл?

— Стана ясно, че ако Констанс наистина иска да има близки приятели, трябва да премахне стените и да допусне някого до себе си. Животът на човек е като къща. Позволява на някои от околните да влязат на моравата, други — на верандата, а трети стигат до вестибюла или кухнята. Добрите приятели каним по-навътре в дома си, в дневната.

— А някои имат достъп до спалнята — добави Гамаш.

— Да, това са най-интимните взаимоотношения — потвърди Мирна.

— А Констанс?

— Нейната къща беше красива на вид. Чудесна, съвършена. Но заключена. Никой не можеше да влезе — каза Мирна.

Детективът слушаше, без да казва на събеседничката си, че аналогията е много сполучлива. Констанс бе издигнала барикади около емоциите си, но никой не можеше да прекрачи прага на истинската й къща от камък и тухли.

— Вие казахте ли й го? — попита Гамаш, а Мирна кимна.

— Разбра ме и започна да се опитва, наистина се стараеше да преодолее себе си, но стените й се оказаха твърде високи и дебели. Затова се наложи да прекратим сеансите. Не можех да направя нищо повече за нея. Но продължихме да поддържаме връзка. Като познати. — Мирна се усмихна. — Дори си мислех, че при следващото си идване в селото най-после ще се отпусне. Надявах се, че след като и последната от сестрите й почина, няма да се притеснява, че издава семейни тайни.

— Но не каза нищо?

— Нищо.

— Искате ли да знаете какво си мисля? — попита Гамаш.

Мирна кимна.

— Мисля, че първото й идване е било приятна разходка. Когато е решила да се върне обаче, причината е била съвсем друга.

Книжарката впери очи в неговите:

— Каква?

Детективът извади снимките от джоба си и избра онази, на която бяха запечатани четирите млади жени.

— Мисля, че е искала да ви донесе това. Най-ценното и най-личното си притежание. Мисля, че е била готова да отвори вратите и прозорците на дома си и да ви пусне вътре.

Мирна въздъхна дълбоко и взе фотографията от ръката му.

— Благодаря ви — промълви тихо и се вгледа в изображението. — Виржини, Елен, Жозефин, Маргьорит, а сега и Констанс. Няма ги. Преминали са в света на легендите. Какво има?

Гамаш държеше първата снимка на петзначките Уеле, където бяха заснети като новородени, подредени подобно на самуни хляб върху нащърбената кухненска маса. Зашеметеният им баща стоеше зад тях.

Главният инспектор обърна снимката и прочете думите, които почти със сигурност бяха изписани на гърба от майката или бащата. Прегледно и внимателно. С ръка, която не бе привикнала към писането. В един живот, в който нямаше кой знае какво за записване, това си струваше усилието. Изредени бяха имената на момичетата в последователността, в която бяха положени на масата.