Похищението на Ани Торн [bg]

Автор: Тюдор С. Дж.
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: Колибри
ISBN: 978-619-02-0460-2
Переводчик: Деян Кючуков
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Похищението на Ани Торн [bg]». Краткое содержание книги:

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия, с партньора си и дъщеря си. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. Не се изкушава да се посвети изцяло на писането, но и никак не ѝ липсва разхождането на четирикраки. „Похищението на Ани Торн“ е вторият роман на К. Дж. Тюдор. Дебютната ѝ творба, „Тебеширения човек“, е бестселър на „Сънди Таймс“ и се продава в над четирийсет държави. Когато Джо Торн е на петнайсет, любимата му осемгодишна сестричка Ани изчезва. Намират я два дни по-късно и на пръв поглед всичко е наред. Но всъщност това е едва началото на най-лошия му кошмар. Двайсет и пет години по-късно, със стари сметки за уреждане и в търсене на място, където да се скрие от комарджийски дългове, Джо се завръща в родното си градче. Неговата поява ще отвори стари рани, ще разбуни задрямали вражди и ще го принуди да се изправи срещу своята гузна съвест и най-тъмните си страхове. Стряскаща и тревожна, книгата ни превежда глава подир глава през нарастващо напрежение, за да достигне до експлозивната си развръзка.
„Ако пулсът ви се е ускорил при четенето на предишната книга на Тюдор, няма да останете разочаровани и от „Похищението на Ани Торн“. Това е още една ужасяваща, зловеща порция от напрежение“. Уилтшър Магазин
„Похищението на Ани Торн“ от К. Дж. Тюдор показва, че отличната „Тебеширения човек“ не е била само еднократен опит да се мери със Стивън Кинг по страховитост“. Експрес

Перейти на страницу:

Аз не познавам Рут. Дори навремето никой не я познаваше. В училище тя не принадлежеше към никоя група. Нямаше приятели. Не я избираха за каквато и да било игра или занимание, освен ако не ставаше дума за изтезание и тормоз.

Помня как веднъж някакви момичета ѝ откраднаха долните гащи в съблекалнята по физическо. Цяла група деца, момчета и момичета, въоръжени с пръчки и линийки, я последваха след училище. Тя се помъчи да избяга, но те я наобиколиха и като се смееха и подвикваха обиди, повдигаха полата ѝ, за да разкрият нейната голота. Беше жестока, чудовищна постъпка, дори без сексуален подтекст. Просто брутално унижение. Не съм сигурен докъде щяха да стигнат, ако госпожица Грейсън не бе забелязала случващото се през прозореца и не се бе намесила, за да я отведе у дома.

Не че домашната обстановка ѝ предлагаше нещо по-добро. Майка ѝ обичаше да пийва, а баща ѝ имаше избухлив нрав. Съчетанието водеше дотам, че кавгите им често огласяваха цялата улица. Единствената ѝ утеха бе старото проскубано куче, което често водеше на разходки в района на мината.

Аз не бях сред децата, които я тормозеха. Включително и в онзи ден. Но това още не е повод за гордост, защото не ѝ се притекох и на помощ. Просто стоях и наблюдавах издевателството. А после си тръгнах. Не беше за първи път, нито за последен.

Рут беше едно от онези неща, за които се стараех да не мисля, след като изляза от училище, защото само ме караха да се чувствам зле. И без нея си имах достатъчно грижи на главата.

Повдигам ръка, за да почукам на вратата… и тя внезапно се отваря.

Пред мен застава ниска, пълна жена. Облечена е в лилава работна престилка, върху чиято гръд акуратно е избродирано името на фирмата. Гъстата ѝ тъмна коса е късо подстригана, предполагам, по-скоро по практически, отколкото по естетични съображения. Под равния бретон лицето ѝ носи стоическото изражение на човек, привикнал с разочарованията. Очукано от дребните удари на живота. Онези, които често носят най-много болка.

— Да? — Тя ме оглежда подозрително, скръстила ръце.

— Госпожа Доусън? — прокашлям се аз. — По-рано ви изпратих съобщение. Аз съм Джо Торн. Преподавам в…

— Знам кой сте.

— Чудесно.

— И какво искате?

Изисканите обноски явно се предават по наследство в семейството.

— Както споменах в съобщението, нося телефона на Маркъс. Днес го е изгубил в училище. Той тук ли е?

— Не. — Жената протяга длан. — Аз ще му го предам.

Решавам да упорствам. Лиша ли се веднъж от телефона, почти със сигурност ще трябва да продължа разговора през затворена врата.

— Ще позволите ли да вляза?

— Защо?

— Искам да обсъдим и още нещо.

— Какво?

Обмислям тактиката си. Понякога можеш да свалиш картите веднага. Друг път се налага да водиш дълга игра.

— Почистване на къщата ми.

Настава пауза. За момент ми се струва, че все пак ще захлопне вратата в носа ми. Но вместо това тя отстъпва встрани.

— Тъкмо сложих чайника.

Отвътре къщата е също така безупречно излъскана, както и отвън. Мирисът на почистващ препарат и ароматизатор изпълва синусите ми и усещам наченки на леко главоболие.

— Насам — води ме Рут към малка кухня. Върху плота се е настанила още една котка — сива, космата и гледаща ме с недобро око. Чудя се къде ли е кучето. Вероятно Лорън отново го е извела някъде. Вадя телефона на Маркъс и го оставям на масата.

— Малко се намокри, но мисля, че още работи.

Тя го поглежда. Лицето ѝ не издава нищо.

— Маркъс има айфон.

— Боя се, че вече не. Счупил се е.

— Счупил се е, или са му го счупили? — Тонът и става по-рязък.

— Нямам представа.

— Разбира се. Никой няма.

— Ако той желае да подаде оплакване за тормоз…

— Какво тогава? Какво ще направите? Какво ще направи училището?

Отварям уста и я затварям пак, като риба на сухо. Рут се обръща към шкафа и вади две порцеланови чаши. Върху едната е изобразена котка, а другата има надпис „Спокойно, аз съм чистач“.

— Ходила съм там безброй пъти — продължава тя. — Говорила съм с директора. Никаква полза.

— Съжалявам.

— Мислех, че времената са се променили. Че се прави нещо, за да спрат тези безобразия.

— Това е идеята.

— Да. Чудна идея, няма що. — Тя се пресяга към чайника. — Чай?

— Ами… бих предпочел кафе.

Всъщност бих предпочел да ѝ кажа, че греши. Че училищната система действително се бори с проблемите. Че не ги замита под килима само за да изглежда, че всичко е наред. Че това кой е баща ти няма никакво значение за отношението на преподавателите. Но че в крайна сметка и ние невинаги постигаме каквото искаме.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?