Кралят на моста

Ъгълчетата на устните й трепнаха и тя замълча за момент, преди да продължи.

— За мен тази сума беше зашеметяваща. И си мислех… казваха ми, че Итикана дърпа конците и манипулира пазара, че се възползва от търговците, които се страхуват да пътуват по море, и взема огромни данъци и такси от онези, решили сами да пренасят и продават стоката си. Казваха ми, че вие преценявате кой ще продава и купува на вашите пазари и че ако някой ви ядоса, му отнемате тази привилегия. Както и че контролирате почти цялата търговия между два континента и единайсет кралства.

— Вярно е. — Той не си направи труда да добави, че за тази привилегия Итикана плаща с кръв, защото тя сама се бе уверила в този факт.

— Това, което не се оказа вярно, бе… причината да го правите.

— Какво ти втълпяваха?

— Че е от алчност. — Немигащите й очи се зареяха над океана. — Когато бях малка, вярвах, че живеете в огромни палати, пълни с всякакви скъпоценности. Мислех, че имаш златен трон.

— А, да. Златният ми трон. Него го държа на друг остров и ходя да го гледам, когато почувствам нужда да си напомня колко много струвам и колко съм привилегирован.

— Не ми се подигравай.

— Не ти се подигравам. — Той зачопли върха на ботуша си, където кожата се бе пропукала от прекалено честите срещи със солена вода. — Сигурно си била разочарована, когато си открила истината.

Лара издаде звук, който бе смесица от хлипане и смях.

— В Среден пост има толкова разкош, колкото и в дома ми в пустинята, а тукашният ми живот е направо спокоен в сравнение с предишния. Отгледана съм строго, Арен.

— Защо?

— Мислех си, че знам, но сега… — Тя вдигна брадичка от коленете си и обърна глава към него. — Питаш ме какво се е променило? Сега знам, че използваш парите, които печелите, за да изхранваш и защитаваш народа си.

Беше неизбежно тя да научи истината. Може би ако беше държал Лара затворена в къщата на Среден пост й и беше забранил контактите с когото и да било освен със слугите и стражата, щеше да я опази от нея. Но Арен искаше женитбата му да е символ на промяна за Итикана, нова посока за бъдещето. За целта хората трябваше да я виждат, но това си имаше последствия и разкриването на тайните на Итикана бе едно от тях.

Толкова му се искаше да й вярва.

— Истината е, че човек не може да оцелее в Итикана без моста — изтъкна той. — Или по-точно може, но само ако прекарва всяка минута от всеки ден в оцеляване.

Завъртя се, за да застане лице в лице с Лара, и впери очи в нейните. Слънцето започваше да се издига в небето, светлината от синя стана златиста и Арен се почувства така, сякаш са го изтръгнали от сън и са го захвърлили в реалността. Ако можеше да остане в съня, щеше да го направи.

— Представи си живот, в който трябва постоянно да се бориш с бурите и морето, за да изхраниш семейството си. За да облечеш децата си. За да им осигуриш подслон. И то на място, където понякога минават няколко седмици, преди да можеш да изкараш лодка в морето. Където в продължение на дни излизането от къщи е равно на самоубийство. Нима в такъв свят би могло да има нещо повече от оцеляване?

Докато говореше, Арен неусетно бе взел ръцете й в своите и Лара ги стисна силно, а той замълча и прокара палец по белезите й.

— Мостът променя това. Той ми позволява да дам на народа си необходимото, за да могат хората да отделят поне мъничка част от ежедневието си, дори само час, за дейности, различни от оцеляването. За да имат възможността да четат, да учат, да създават изкуство. Да пеят, да танцуват и да се смеят.

Той млъкна, щом осъзна, че никога досега не е разказвал това на никого. Че никога не е обяснявал какво е да управляваш кралството. За постоянната борба да осигури на народа си живот, който си струва да се живее. И пак не беше достатъчно. Той искаше да им даде повече.

— С тези пари можеш да храниш всички царски. — Лара не подлагаше думите му на съмнение, а го подтикваше да продължи да говори, да й сподели цялата истина.

— Вярно е. Но всичко, което имаме — моста — си има цена. Другите държави знаят какъв е оборотът му, и поради тази причина искат да го притежават. Пиратите вярват, че сме скрили купища злато из островите, и ни нападат, за да проверят дали е вярно. А на нас ни се налага да се бием. Редовната ми армия не е особено голяма, но по време на Прилива на войната почти две трети от народа оставят работата си и хващат оръжие, за да защитават моста. Трябва да им купувам оръжия. Да им плащам за службата. И да обезщетявам семействата им, ако загинат.

— Значи Итикана просто оцелява въпреки всичко.

Той стисна по-силно ръцете й.