Защото вярваш в любовта

— Благодарение на Ан и Катрин, знам. Прекрасни са, и двете. — Никълъс погледна остро приятеля си. — Особено Катрин.

Майкъл се зарадва, че още от детските години се бе научил да крие чувствата си.

— Тези две жени правят чест на женската половина от човешката раса. Ще ми липсват, и те, и децата. Ще ми липсва дори Луи Ленивия, най-мързеливото куче на божия свят.

Никълъс избухна в смях.

— Каретата, която наех, ще пристигне скоро, за да ни отведе на брега. Готов ли си?

— Доколкото е възможно. — Майкъл въздъхна. — Надявах се да изляза оттук на собствените си крака, но мечтата ми не се осъществи.

— Всичко с времето си. Говорих с доктор Кинлок, преди да замине за Лондон, и разбрах, че само след няколко месеца ще си напълно възстановен, а тялото ти ще остане украсено с великолепни нови белези.

— Да, но той ми каза, че през следващите месеци трябва да лежа и да безделнича. — Майкъл забарабани с пръсти по одеялото. — Търпението никога не ми е било присъщо.

— Знам, но сега не бива да мислиш за това — упрекна го Никълъс. — Ако прекалиш, ще заповядам да те вържат за леглото.

Майкъл се усмихна, защото знаеше, че приятелят му не се шегува. Все едно искаше ли или не, щеше да си наложи да почива Тихо чукане по вратата възвести появата на Катрин.

— Никълъс, каретата пристигна.

Граф Абърдиър погледна строго ранения.

— Отивам да се погрижа за багажа.

Винаги тактичен, помисли си развеселено Майкъл и го проследи с поглед.

Косата на Катрин беше вчесана строго назад и подчертаваше тясното лице. Скулите й бяха изпъкнали много по-силно, отколкото когато се запознаха. И тя беше загубила много килограми, главно заради грижите, които й беше създал.

— Мразя сбогуванията, но мисля, че са необходими — промълви тя, без да го поглежда.

— Те ни дават да разберем, че нещо е свършило — кимна той. — Кога ще потеглите за Париж?

— Утре. Тази вечер къщата ще бъде ужасно празна. — Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. — Странно, колко добри приятели станахме за толкова кратко време. Съдбата ни събра случайно, а после…

Наистина ли мислеше така за сложните, неопределими чувства помежду им?

— Иска ми се да вярвам, че при всички обстоятелства щяхме да станем приятели.

— Сигурна съм в това. — Вената на шията й пулсираше. — Исках само да кажа, че ако не беше войната, нямаше да се срещнем. Тъй като напускате армията, надали ще се видим отново.

Майкъл се принуди да признае, че тя е права, и изпита непоносима болка.