Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Само в нашата галактика има осемдесет хиляди милиона звезди — тихо продължаваше Карелен. — Това число дава твърде слаба представа за необятността на космоса. Навлизайки в него ще бъдете като мравки, които се опитват да преброят и обозначат с етикет всяка песъчинка от всички ваши пустини.
Вие, човечеството, на днешното равнище на развитието си просто няма да издържите това стълкновение. Една от моите задачи от самото начало е да ви пазя от могъщите сили, които властват сред звездите — от силите, недостъпни и за най-разпаленото ваше въображение.
Завихрените звездни облаци на Галактиката помръкнаха. В просторната зала отново светна осветлението и настъпи гробна тишина.
Карелен се обърна, готов да си тръгне — пресконференцията беше приключила. На вратата се забави и погледна безмълвната тълпа от журналисти.
— Това е тъжна мисъл, но трябва да се примирите с нея. Планетите може би някога ще овладеете. Но звездите — те не са за хората.
„ЗВЕЗДИТЕ НЕ СА ЗА ХОРАТА“. Да, разбира се, че им беше обидно от това, че небесните врати се хлопнаха под носа им. Но трябваше да се научат да гледат истината в очите — дори само тази част от истината, която, щадейки ги, можеха да им открият.
От пустите висини на стратосферата Карелен наблюдаваше планетата и верните на попечителството му нейни жители. Беше наистина безрадостно задължение. Той си мислеше какво още предстои и какво ще се случи с тоя свят само след дванадесет години.
Те никога нямаше да узнаят как им е провървяло. За немалкия срок от люлката до гроба човечеството бе по-щастливо от всяко друго разумно племе. Това беше Златният век. Но нали златото е цветът и на залеза, и цветът на есента… Само слухът на Карелен улавяше първите стенания на надигащите се зимни виелици.
И само Карелен знаеше с каква страшна бързина Златният век приближава към неизбежния край.
III. Последното поколение
Петнадесет
— Не, ти само виж! — избухна Джордж Грегсън и хвърли вестника през масата. Джийн не успя да го хване и той се пльосна върху закуската. Джийн търпеливо изчисти хартията от сладкото и прочете възмутителния абзац, като се стараеше да изобрази на лицето си неодобрение. Това й се удаваше зле — тя твърде често беше на едно и също мнение с критиците. Обикновено тя премълчаваше еретичните си възгледи и то не само заради мира и спокойствието в къщи. Джордж охотно приемаше от нея (а и от всеки друг) похвали, но когато тя се осмеляваше да го упрекне за нещо в работата му, й се налагаше да изслуша убийствена тирада за това, че е невежа и нищо не разбира от изкуство!
Джийн прочете два пъти рецензията и се предаде. Рецензентът сякаш беше съвсем доброжелателен и тя го каза на Джордж:
— Изглежда спектакълът му е харесал. От какво всъщност си недоволен?
— Ето от какво — озъби се Джордж и тикна пръста си в средата на колоната. — Прочети го още веднъж.
— „Особено радваше очите нежнозеленият пастелен тон на фона в балетната сцена“. Е, и какво?
— Той изобщо не е зелен! Знаеш ли колко време изгубих, докато постигна този син оттенък! А какво се получава? Или някакъв тъп осветител е объркал цветовата настройка, или това магаре рецензентът има телевизор-далтонист. Слушай, а какъв цвят имаше фонът на нашия екран?
— Ъ-ъ… не помня — призна си Джийн. — Тогава Пупса изведнъж се разпищя и трябваше да отида да видя какво става с нея.
— А — отрони примирено Джордж. Беше ясно, че отвътре още му кипи и скоро ще избухне пак. Така и стана, но взривът беше по-безобиден. — Намерих ново определение за телевизор — избоботи той. — Това е апарат, който пречи на взаимното разбирателство между художник и зрител.
— И какво ще правиш тогава? — попита Джийн. — Ще се върнеш към обичайния театър?
— А защо не? Точно за това си мисля. Помниш ли какво писмо получих от Новата Атина? Те отново ми писаха и този път искам да им отговоря.
— Това ли било? — Джийн като че се разтревожи. — Според мен всички там са малко чалнати.
— Това може да се изясни само по един начин. В близките две седмици ще отида и ще видя що за хора са те. Имай пред вид, че печатат и в стихове, и в проза — при това не мирише на никакво вмешателство. Там има няколко души, които са наистина талантливи.
— Ако си въобразяваш, че ще подскачам около огъня и ще се обличам с животински кожи, силно се…
— Не говори глупости! Това са басни. В Колонията има всичко необходимо, за да се живее човешки. Просто са се отказали от излишен разкош. И после, вече две години не съм ходил до Тихия океан. Какво лошо има в това да отидем там двамата?