Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
— Вече знам достатъчно за теб и съм сигурна, че няма да ме насилиш.
— Няма да ми се наложи. Самата ти не си особено сдържана. — Той я погледна в очите. — И двамата знаем, че ако исках, можех още сега да те обладая.
Тя понечи да го отрече, но точно тогава си спомни този миг, в който той сякаш я бе омагьосал и тя бе като хипнотизирана. По-добре ще е да потърси неговото слабо място, отколкото да отрича своята слабост.
— А защо не го стори?
— Мога да чакам. — Той се изправи и се уви по-плътно в наметалото си. — Ти си малко объркана в момента, но по принцип си разумна жена. Скоро сама ще разбереш каква е истината.
— Че е правилно да бъда уличница? — попита Кейт презрително.
— Не, че е правилно да бъдеш жена — каза той. — Жена до мозъка на костите си, с правото на жената да дарява и получава удоволствие. Ти никога не би могла да бъдеш уличница, без значение какво ти е говорил Себастиан. Ти си прекалено силна. Една курва бива използвана, а ти никога не би позволила да те използват. Дори е много по-вероятно ти да използваш мен, отколкото аз теб. — Той протегна ръка и я изправи на крака. — А за мен ще е удоволствие да ме използваш както намериш за добре.
Кейт се взираше в него, сепната и изненадана. Той й представяше съвсем различна картина на ролята й в страстната пиеса от предната нощ.
— Власт — тихо каза той. — Не е ли това съблазнителна мисъл? През целия си живот не си имала никаква власт, била си тъпкана от обстоятелствата и от милия ти Себастиан, била си принудена само да се подчиняваш. Аз ти предлагам бойно поле, където ти притежаваш по-голяма власт, от който и да е мъж на света.
Наистина това бе съблазнително, помисли си тя, а той бе сатанински хитър, за да й представи единствения довод, който би се понравил на съзнанието и чувствата й, както и на тялото й.
— Нямам никакво желание да се превърна в Лилит, както ме наричаше Себастиан. Няма да тръгна по този път.
— Аз ти казвам, че ти притежаваш силата да бъдеш каквото си поискаш, но нима наистина смяташ, че бих те оставил да ме примамиш и използваш против волята ми? Душата ти не е заплашена от мен. — Той се усмихна. — Искам само тялото ти.
Тя го гледаше, изумена и невярваща, и след миг осъзна, че се е разсмяла.
— Колко утешително!
— Това не би се сторило така на много жени, но аз знаех, че тази мисъл ще ти допадне. — Той пристъпи към нея, наметна пелерината върху раменете й и закопча копчето на шията. — Имаш на разположение цял ден, за да го обмислиш. — Внезапно той се намръщи, когато погледна към ръцете й. — Забравих ръкавиците. — След тези думи той свали своите кожени дебели ръкавици. — Вземи тези. Щом угася огъня, тук ще стане леденостудено.
Тя поклати глава.
— Ти не си по-защитен от студа, отколкото съм и аз. Сам ми каза, че веднъж и твоите ръце са измръзнали.
Той смръщи вежди.
— Направи, каквото ти… — Но видя изражението й и моментално млъкна. — Ще се редуваме. Ти ще ги носиш през първия час. — Очите му срещнаха нейните. — Виждаш ли как можеш да ми се налагаш? Достатъчно, но не прекалено много. Всичко зависи от запазването на равновесието. Подай ми ръка.
Тя я протегна и той нахлузи голямата ръкавица на ръката й. Отвън ръкавицата бе твърда и груба, отвътре обгръщаше ръката й с нежна, мека ласка. Кейт усещаше топлината на собственото му тяло, а прегръдката на кожата й се струваше също толкова интимна, колкото и ръката му върху бедрото й. Той й сложи и другата ръкавица.
— Ето на. Не е чак толкова лошо да си поделяме разни работи, нали? — Той й се усмихна. — Той не говореше за ръкавиците. Струваше й се, че не може да откъсне очи от лицето му. Затова прошепна:
— Ти още не си… ме убедил.
— Нямах и намерение да се опитвам. Ти си прекалено умна жена, за да позволиш на Себастиан да те ограбва отново, и отново. Смятам да те оставя сама да се убедиш. — Робърт се извърна и изгаси огъня. — Оползотвори времето си, докато се опитваме да не замръзнем до смърт, преди да стане време да запалим огъня отново.
7.
През целия ден той не й даде да подгъне крак, караше я да не престава да върви, да движи ръцете си, да разхожда конете, като не й позволяваше да почива повече от десет минути на час. Робърт само веднъж излезе от пещерата и напълни една кофа със сняг, който да разтопят за пиене. Иначе и той се подложи на същия режим като нея. През повечето време мълчеше и заговаряше само при нужда. Щеше да й е по-лесно, ако разговаряха. Щеше да й остане по-малко време да мисли за думите му.
Смятам да те оставя сама да се убедиш.
Ти притежаваш власт.
Тя не се бе чувствала силна, когато бе в плен на тръпките от тяхното съединяване. Беше едно безумно, диво създание, уловено в капана на собствения си стремеж към удоволствие.