Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Долу! — изрева Роланд от мястото, където лежеше на пода, по-точно върху полусвестилия се (и бездиханен за момента) спътник. — В името на боговете ви, лягайте веднага ДОЛУ!
Застаряващият джентълмен, който бе облечен с карирана бархетна риза въпреки задухата в магазина, пусна консервената кутия, която държеше (на нея имаше етикет с домат) и се хвърли на пода. Жените не последваха примера му и вторият откос на автомата ги повали и двете, издълбавайки грозна дупка в гръдния кош на едната и отнасяйки горната част на главата на другата. Простреляната в гърдите се строполи като чувал с картофи. Другата направи няколко неуверени крачки към Роланд, докато кръвта изригваше от косата и като лавата на активен вулкан. Пред магазина зачаткаха втори и трети скорострел, изпълвайки въздуха над тях с оглушителен шум и дъжд от свистящи куршуми. Жената, която бе изгубила горната половина на главата си, се завъртя два пъти, все едно изпълняваше някакъв сложен пирует, разперила широко ръце, след което се строполи тежко на пода. Стрелеца посегна към оръжието си и с облекчение установи, че револверът не беше изпаднал от кобура; допирът на ръкохватката от сандалово дърво му подейства успокояващо и му вдъхна кураж. Все пак имаха късмет. Нещата можеха да се развият далеч по-зле. Роланд бе сигурен, че не са изпаднали в тодаш. Онези, които стреляха, ги бяха видели… бяха ги видели много добре.
Нещо повече. Те очакваха появата им.
— Влизайте вътре! — изкрещя някой. — Влизайте вътре, бързо, не им давайте възможност да се опомнят, влизайте вътре.
— Еди? — побутна го Роланд. — Еди, трябва да ми помогнеш! Веднага!
— Хъхххво?… — изхъхри едва-едва младият мъж. Погледът на едното му око (дясното) изразяваше изумление. Другото засега бе удавено в кръвта, стичаща се от раната в скалпа му.
Стрелеца го сграбчи здраво за раменете и го раздруса толкова силно, че от косата на Еди се разхвърчаха кървави пръски.
— Опустошители! Идват да ни убият! Да избият всички тук!
Дясното око на младия човек се проясни. Доста бързо, каза си Роланд, забелязвайки усилията, които бяха необходими за това. Не беше лесно да възвърнеш разсъдъка си, още по-трудно бе да го направиш бързо, а като прибавим и навярно нетърпимата болка в главата… Стрелеца за миг се почувства горд с Еди — той отново бе станал като Кътбърт Алгуд. Бе върнал Кътбърт към живот.
— Какво, мама му стара, става тук? — извика някой с дрезгав, развълнуван глас. — Какво, мамка му, е това?
— Долу! — нареди Роланд, без дори да се огледа. — Ако ви е мил животът, не се отделяйте от пода.
— Прави, каквото ти казва, Чип — обади се някой друг — навярно човекът, който държеше консервената кутия с домата, каза си Стрелеца.
Той запълзя през счупените стъкла, осеяли пода, усещайки как някои от тях се забиват в кокалчетата на ръцете му или порязват коленете му, ала без да им обръща особено внимание. Един куршум профуча покрай слепоочието му, но Роланд подмина и това. Навън денят беше прекрасен — лятото тъкмо настъпваше. Той се вгледа в най-близките петролни помпи, на които пишеше „МОБИЛ“. От едната им страна се виждаше стара таратайка, навярно собственост или на двете жени, или на господин Бархетна риза. Зад помпите и изцапания с петна мазут паркинг се виеше асфалтиран селски път, а от другата му страна се издигаха няколко сгради, боядисани в униформено сиво. На едната пишеше „ГРАДСКА УПРАВА“, на другата — „ПРОТИВОПОЖАРНА И СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА — СТОУНХАМ“, а на третата (която беше и най-голямата) — „ОБЩИНСКИ ГАРАЖ“. Паркингът пред тези постройки също бе асфалтиран („постлан с чакъл“, би казал Роланд) и там стояха няколко превозни средства (едното бе голямо като каруците на манихейците). Точно в този момент зад тях изникнаха повече от половин дузина мъже, въоръжени до зъби. Този, който вървеше най-отзад, се стори познат на Роланд — щом Стрелеца се вгледа по-внимателно, видя, че това е грозният помощник на Енрико Балазар — Джак Андолини. Синът на Стивън Дисчейн беше видял как този мъж умира — първо бе прострелян от куршуми, а после — изяден от хищните огромни омари, които обитаваха плитчините на Западното море. Ала ето че сега бе тук. Безкрайната редица от светове се въртеше около вселенската ос, известна като Тъмната кула, и това бе просто поредният от тях. Само един обаче беше истински — имаше само един свят, където нещата си оставаха завършени, след като бъдеха завършени. Можеше да е този, а можеше и да не е. Какъвто и да бе случаят, не му беше сега времето да мисли за това.