Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Спомням си, че Първият човек имал един зъл брат, който пък извел лошите хора на този свят. Но не разбирам как Върховното цяло и Създателят и…
— Върховното цяло представлява пулса на Създателя. — Пеещите камъни въздъхна дълбоко. — Спомняш ли си какво говорихме за лука? Люспа след люспа? Световете са изградени по същия начин. Всеки представлява отделен пласт. Върховното цяло изпълва всички светове. Мисли за него като за миризмата на лука.
— Лукът е като цялото Сътворение.
— Умна си, Бяла пепел. Можем да запушим носа си за миризмата на Върховното цяло, да го отблъснем чрез илюзията. Само в Сънищата можем да го почувстваме изцяло. Същото е и със Света на Духовете. Затова и Първият човек трябва да създаде Върховното цяло. Единствено чрез него Духовете могат да се докоснат до този свят. Слънчевите хора се пренасят чрез Съня в Лагера на мъртвите, но в своята илюзия не обръщат внимание на Върховното цяло. Това е задачата на душата. Ти трябва да станеш моста.
Тя преглътна и разтри врата си.
— Иначе Спиралата и Духовната сила ще се превърнат нещо различно?
— Храбър мъж ще създаде ново бъдеще за този свят. Ако го направи, ще измени Спиралата. Само ти и Тиха вода можете да се противопоставите на неговия Сън. Все още можеш да избираш. — Погледът на Пеещите камъни я изпълваше като узрял от слънцето сладък мед.
— Ние се върнахме, Пеещи камъни — аз и Тиха вода. Вече сме тук. Кажи ми какво трябва да направим.
— Да се обучите… преди да е станало твърде късно.
— Твърде късно?
Старецът наклони глава и зарея поглед над долината.
— Миналата нощ ме споходи Съновидение. Видях Слънчеви хора във Ветровитата долина. Видях един куц Духовен водач, застанал над тялото на млад воин. Воинът беше красив мъж, на челото му бяха татуирани сини линии. Духовният водач вдигна окървавен нож към Слънцето и новото бъдеще се роди.
Храбър мъж… и Бягащ като вятъра! Душата и се сви болезнено.
Ларкспър запъхтяно се мъчеше да си поеме дъх. Тя спря на пътеката, водеща към Сивата стена. От двете страни на хребета, по който вървяха, имаше стръмни долчинки. Тук-там по склоновете се срещаше пелин и детелина. От сивкавобялата почва се вдигаше прахоляк, който бе покрил мокасините и. На места по склоновете около тях се виждаха светлокафяви пясъчникови скали, напластени една върху друга като люспи. Високо по върховете пръснатите хвойни и борове задържаха ронливата почва със здравите си корени.
Страхът бе сграбчил сърцето и с острите си нокти. „Върху нас вече тегне проклятие — не сме в безопасност дори тук, посред бял ден. — Душата и се разтърси при тази мисъл. — Всички сме омърсени. В името на Духовете на земята и слънцето, всички ще пострадаме от това мерзко злодеяние! Защо… ах, защо трябваше да се случи точно с Черната ръка? С клана Обли скали?“ — Тя примигна за да сподави безсилните си сълзи. Краката и трепереха. Тя се подпря на ръката на Котешка опашка и обърна поглед назад към Ветровитата долина. Сенчестите брегове на реката на Духовете бяха скрити от нагънатите хребети, изградени от пластове синя и бяла глина, издигащи се над тях.
„Така е по-добре. Само да можем да избягаме — да се отдалечим колкото се може повече от това ужасно място.“ — Тя преглътна мъчително. Как можеше човек да избяга от оскверняването на душата?
След като откриха тялото на Черната ръка, хората започнаха да се гледат ужасено, да прибират децата си и да се скупчват край огньовете. Много от тях стискаха амулетите си, за да се предпазят от злото. Преди първите лъчи на зората да са проникнали в долината, палатките се вдигнаха и клановете започнаха да изчезват като сняг през пролетта. Убиец, чудовищен убиец бе издебнал човек от племето.
Ларкспър присви тънките си кафеникави устни върху хлътналите си венци и хвърли свиреп поглед към мястото, където лагеруваше кланът Трите устия. Какво ли зло бе обладало злосторника, смазал черепа на Черната ръка? Тя потрепери при тази мисъл. И нещастието се бе стоварило върху нейния клан! Всички подозираха Детелината, но кой можеше да го докаже? Кой би посмял да отправи обвинения към нея или към клана и?
Ларкспър огледа хората си. Те чакаха мълчаливо на пътеката, докато тя събере сили. Мрачна загриженост ги бе обгърнала като следобеден дим. Горчив храст беше пребледняла и очите и бяха хлътнали. Единствено настроението на Корен се бе оправило. Момчето сякаш се бе преродило.
— Годината ще бъде лоша — беше казала Костен пръстен, докато полагаха тялото на Черната ръка в набързо изкопания гроб. Само клановете Лоша вода и Топъл вятър бяха останали да помогнат за погребението. След това и те си тръгнаха забързани, напускайки мястото, където разгневения дух на Черната ръка щеше да броди вечно.