Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Измъкна от другия джоб купчинка обвивки от моите любими шоколади и вафли — дванайсет на брой, внимателно надиплени и прихванати с кламер. Хартийки, небрежно захвърляни от мен по брега, които някой беше събрал.
— Той знае всичко за вас — заяви Лудия Ото Баварски и се изкиска беззвучно.
Засрамено поех шоколадовите книжки и като стисках тези флагчета на поражението, усетих излишните пет килограма да се издуват около кръста ми.
— Посетете ме — настоя. — Елате и се повозете на карусела. Елате да проверите дали невинното момче Давид наистина се е съвкупило с Калигула!
Пое с велосипеда, туидов костюм под туидово каскетче, усмихнат и вперил поглед напред.
Запътих се обратно към тягостния музей на А. Л. Шранк и надникнах през прашния прозорец.
На малката масичка до издънената кушетка се мъдреше голяма купчинка портокалови, лимонови и шоколаденокафяви вафлени опаковки.
Не, не е възможно всичкото това да съм го изял аз!
Възможно е, признах си. Дебел съм. Но той пък е луд!
Тръгнах за сладолед.
— Кръмли?
— Нали ме беше кръстил Командира?
— Мисля, че пипнах самия убиец!
Настана дълго океанско мълчание — полицаят пусна слушалката, оскуба си косите и после пак я вдигна.
— Джон Уилкис Хопууд — казах.
— Забравяш — заяви полицейският лейтенант, — че убийства все още няма. Имаме само подозрения и вероятности. Съществува едно нещо, наречено съдебна зала, и едно друго, наречено доказателства. Няма ли доказателства, няма съдебно дело и в такъв случай тъй бързо те изритват по задника, че после един месец ходиш като смазан.
— А да си виждал Джон Уилкис Хопууд гол, без дрехи?
Това беше капакът.
Командирът затръшна телефона.
Когато излязох от телефонната кабина, вън валеше.
В същия миг телефонът иззвъня, сякаш знаеше, че съм там. Сграбчих го и обнадеждено викнах:
— Пег?
Чух само дъждовния ромон и нечие дихание на мили оттук.
— Ах, кучи сине! — изкрещях. — Хайде ела де, ела ме хвани, копеле такова!
Затворих!
Божичко, ами ако ме е чул и дойде да ме навести?
Какъв съм идиот.
Телефонът пак иззвъня.
Длъжен бях да го вдигна, а може би и да се извиня на далечното дишане, да помоля прошка за грубостта си.
Вдигнах слушалката.
И чух една тъжна жена, девет мили нататък, някъде в Лос Анжелос.
Фани.
Тя плачеше.
— Боже мой, Фани, ти ли си?
— Да, о, да, господи небесни — хриптеше, заекваше, задъхваше се. — Това катерене едва не ме довърши. Не съм качвала стълби от хиляда деветстотин трийсет и пета. Къде беше? Покривът се срути. Свърши животът. Всички са мъртви. Защо не си ми казал? О, боже, боже, ужасно е. Можеш ли да дойдеш? Джими, Сам, Пиетро. — Докато изричаше тази литания, тежестта на моята вина ме сплеска в стената на кабината. — Пиетро, Джими, Сам. Защо ме излъга?
— Не съм лъгал, само замълчах!
— А сега и Хенри! — проплака тя.
— Хенри ли? О, господи. Да не е…
— Падна по стълбите.
— Жив ли е? Жив ли е? — изкрещях.
— В стаята си, да, слава богу. Не иска в болница. Чух го да пада, изтичах. И тогава научих каквото си криел от мен. Хенри лежи, кълне и реди имената. Джими, Сам, Пиетро. О, защо доведе тук смъртта?
— Не съм, Фани.
— Ела го докажи. Имам три майонезени буркана, пълни с дребни пари. Вземи такси, прати ми шофьора, ще му платя от бурканите! А като дойдеш, как ще знам, че ти ми чукаш на вратата?
— А как знаеш, че съм аз и в този момент, Фани, че аз съм на телефона?
— Не зная — проплака тя, — ужасно, нали? Не зная.
— Лос Анжелос — казах след десет минути на шофьора. — Срещу три буркана от майонеза.
— Ало, Констанс? Обаждам се от телефонната кабина до Фани. Ще трябва да я измъкнем оттук. Можеш ли да дойдеш? Сега наистина умира от страх.
— Има ли причина?
Погледнах към къщата отсреща и се опитах да преценя колко хиляди сенки са се скупчили в нея, от тавана до мазето.
— Този път наистина има.
— Върви там. Пази я! Пристигам след половин час. Няма да се качвам. Накарай я да слезе, дявол да го вземе, и ще я отведа. Бягай!
Тъй блъсна слушалката, че трясъкът ме изхвърли и едва не ме тикна под една минаваща кола.
Издумках на вратата, за да повярва, че съм аз. Разтвори я широко и пред мен се изправи един полудял слон — с безумни очи, с разрошена коса, тя се държеше така, сякаш нечия пушка току-що я е простреляла в главата.
Отведох я до стола и надникнах в хладилника, опитвайки се да отгатна от майонеза ли ще се успокои или от вино. Вино.