През дебрите на Балкана

Затова се насочих направо към препятствието, което го бе изплашило. За Рих височината нямаше да е голяма, но крантата не можеше да я преодолее. Затова го накарах да се изправи колкото може по-високо и се понесох напред. В заграденото място имаше един ров — скочих през него и излязохме от другата страна през оградата.

Сега конят препускаше като побеснял надолу към селото. Тъкмо вече се бях изравнил с първата къща, когато забелязах исмиланеца.

Той видя, че пътят му е препречен, и тръгна направо към потока, който преди това се бе опитал да избегне. Далеч зад него се появи и Халеф, който не можеше да направи нищо друго, освен също да заобиколи.

Следвах беглеца по петите. Той беше на около петдесет конски дължини пред мен и пришпорваше жребеца с пети, нещо, на което той не бе свикнал. Рих се изправяше на задните си крака и не искаше да се подчини.

— Рих, вагиф, вагиф, угаф! (Рих, спри, спри, спри!) — виках аз с надеждата, че гласът ми ще накара коня да продължи да се съпротивлява. Но исмиланецът го удари по главата с оръжието, така че той силно изцвили, понесе се напред, а аз, разбира се, го последвах.

Жребецът препускаше с големи скокове. Разстоянието между нас започна да се увеличава. Явно беше, че изплашеният жребец щеше да прескочи потока като последен опит за спасение. Ако рискованият скок му се удадеше, губех окончателно врания си кон, ако не прибегнех до пушката. Така че отново я свалих и се прицелих.

Препускахме напред. Мислех да стрелям в момента, в който исмиланецът благополучно мине от другата страна. Все още беше на пет-четири-три конски дължини от брега. Рих се засили и описа широка, елегантна дъга. Ездачът изпусна стремената, не можа да се задържи на седлото и със страшна сила се стовари на земята, където остана да лежи неподвижно.

Нямах време да дръпна юздите на коня си, тъй като препускаше с бясна скорост. Лошо беше обучен, освен това бе превъзбуден и щеше да се хвърли с мен в потока, където щях да си счупя главата. Нададох силен, насърчителен възглас — той скочи и наистина премина от другата страна, но там се спъна и падна.

Седлото, на което седях, беше арабски сердж с високо издадена предна част и още по-висока облегалка. Наистина беше по-удобно от английския тип седла, но и много по-опасно, в случай че конят падне. Скачайки през потока, рискувах живота си и го знаех много добре. Затова, като извиках, за да го насърча, извадих краката си от обувките, служещи за стремена, здраво се хванах за предната облегалка на седлото, като продължавах да държа юздите, прехвърлих се през задната облегалка, така че дясното ми коляно да опре зад нея и когато животното се спъна, се прехвърлих през гърба му.

Тази маневра бе затруднена от пушката. Ако седлото беше друго, всичко щеше да мине много по-гладко. Така че паднах и няколко мига лежах неподвижно.