Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Жено, я дай да си го ливна вътре — изфъфли Вячорка.
— Сегинка, сегинка. Леле боже! Благодаря ви, добри хора, че го докарахте жив до в къщи.
Аз се подсмивах. Това добродушие ми напомни първата селска сватба, на която бях присъствувал. Тогава ме заведоха да спя в съседската къща. Бях си легнал, но в ушите ми все звучеше монотонно едно и също:
На заранта, когато се събудих, печката бе запалена, домакинята нареждаше вътре гърнетата. Тогава вратата се отвори и двама младежи внесоха в стаята трети. Единият носеше краката, другият — главата (не за рамената, а го бе хванал за главата), средата на тялото си висеше самостоятелно и се поклащаше като хамак. Тогава домакинята плесна с ръце и без всякакъв яд, а само безкрайно учудено проточи:
— Ле-ле-е, синко! Пък ми каза, че сам ще си дойдеш!
Вариация на онова премеждие виждах пред себе си. Ех, че е търпелив нашият народ към такива неща! Помислих си само, че ако продължава така, ще трябва да сменям квартирата. Защо наистина да не се преместя при дядо Мултан.
Вячорка опипваше едрите цицини по главата си и жално фъфлеше:
— Набиха ме. Леле-мале, набиха ме!
Сетне узнахме, че никой не беше го бил, че те с брат си обърнали по чашка за „из път“ пред автогарата, брат му си заминал, а Вячорка решил да си ревизира клуба и там на няколко пъти си блъснал главата, но сетне, вместо да легне на дивана в клуба, поел към къщи.
— Вървях, вървях — бъбреше Вячорка, — много дълго вървях. И паднах в канавката… Проснах се напреко като бент… И от едната страна се насъбра много вода, току взе да си прели-ли-ва през мене, да шурти… А камионите покрай мен с-святкат фарове б-бу-у, б-бу-у. Дигам аз ръка… Пък те не спират.
— Аха — обади се Олшански. — Добре че колата малко занесе и светлината улучи канавката. Наистина се беше проснал като греда. И от време на време си вдигаше показалеца. Струвало му се е, че вдига ръка. Че е изправен край пътя и спира колите.
— Щете ли по чашка, мили хора?
— Днес комай не щем — каза Шаблика.
Тръгнах си. Вячорка се въртеше на миндера, целият червен от разтривката и си фъфлеше нещо несвързано.
— Б-бу-у… б-бу-у… Пък аз вдигам ръка… Сенки вървят… две… Спряха се… Приказват… Не виждат, че съм до тях… има бент… Каменни яйца, страшни… От северната кула, втората отдясно… Яйцата…
Бълнуването му беше необичайно, ала съвсем несвързано и знаех, че утре няма да си спомни за нощните премеждия. Затова обърнах една чашка у Мария Сямьоновна (все пак малко ме тресеше от измокрените крака) и излязох от къщи, за да отида в своята пристройка.
Черна нощ като гъсти сажди бе притиснала Олшанка и сякаш целия свят. Никъде нито светлинка. Само в далечината се издигаше като пресечена пирамида, осветена отгоре със слабото зарево на два огъня, Белая Гара.
Дванадесета глава
Снощи реших да прескоча за ден-два до в къщи, а преди това да пообиколя замъка и да си набележа план за действие. Утрото бе пак хладно, ала слънчево. В такова утро човек няма желание да се вре в подземия. Но се налагаше да отида в замъка. Трябваше сериозно да се хващам за работа. Освен другото толкова тревожно бе просветвал необяснимият нощен огън в кулата на замъка. Във втората кула надясно от северната. А може би и в първата. Само приблизително бях определил в коя.
Подът се бе запазил във всички жилищни помещения на първия и втория етаж, но в прозорците бойници на долния и в прозорците на втория етаж нямаше стъкла, вятърът се разхождаше на воля и вдигаше прахоляка от купчините боклук. Филарите (колоните, подпиращи сводовете) и самите сводове бяха възмутително и отблъскващо очукани. Нишите, в които очевидно някога е имало шкафове за съдини, вази и статуи, бяха пълни с изровена мазилка. Не намерих нищо интересно из залите и само съжалих, че толкова здрава сграда пустее занемарена.
… В четирите изследвани от мен кули имаше под от огромни квадратни плочи. Оставаха четирите кули откъм северната страна. В едната надолу водеха каменни силно протрити стъпала, но завършваха приблизително три метра надолу с железни решетки, дебели колкото ръка. На решетките висеше огромен, много стар цилиндричен катинар от онези, в които ключът се завинтва като свредел. И катинарът, и решетките бяха кървавочервени от ръжда. Реших, че ще намина насам по-късно.
Под следващата кула също имаше нещо като вход в сутеренно помещение, но затрупан с каменни късове, трошляк, мазилка и боклук. Необходими ми бяха кирка и лопата. Значи, и този вход бе затворен.