Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Какво са те?
— Молитви — отвърна Пъг. — Всеки, който се моли на боговете, бива чут. Ние възприемаме тази молитва като образ на молещата се личност.
Миранда погледна нагоре. Една огромна статуя седеше на трон от лазур. Фигурата беше на мъж, неподвижен и бял, обкръжен с бледосиньо сияние. Очите му бяха затворени. Няколко от смътните фигури пристъпваха към тази статуя.
— Кой е този? — попита тя.
— Еортис, мъртвият бог на морето. Килиан пази владението му, докато се върне.
— Мъртъв е, но ще се върне?
— Скоро ще разбереш повече, но засега е достатъчно да се каже, че ако моите подозрения се окажат основателни, с тази война е свързано нещо много по-сериозно от побеждаването на обезумели същества, склонни към безсмислено унищожение.
Той посочи една далечна стена и каза:
— Насочи умствения си взор натам и ми кажи какво виждаш.
Тя го послуша и на стената се появи гигантски символ. Отначало й бе непонятен, но после придоби познати контури.
— Виждам Седмолъчата звезда на Ишап на поле от дванадесет точки в кръг.
— Взри се по-дълбоко — нареди той.
Тя го направи и след малко се открои друга фигура.
— Виждам друга фигура, с четири ярки светлини, свързващи горните четири точки на звездата. И има много смътни точки между дванадесетте ярки.
— От трите точки на звездата под ярко осветените, кажи ми какво виждаш.
Миранда се съсредоточи и след малко видя какво има предвид Пъг.
— Една от тях просветва смътно! Онази в центъра. Другата вдясно от нея… — Тя се поколеба.
— Какво? — попита той.
— Не е смътна! Тя е… блокирана. Нещо пречи да се види!
— Така го възприемам и аз — каза Пъг. — Какво мислиш за остатъчната светлина?
— Мисля, че е мъртва.
— В такъв случай смятам, че може би съм близо до разгадаването на истината. — Тонът, който излъчи в ума й, я накара да помисли, че не е доволен да научи точно тази истина.
Тръгнаха към дъното на Залата на боговете и се озоваха между две статуи. Едната беше съвсем безжизнена и Пъг каза:
— Водар Хоспур, мъртвия Бог на знанието. Колко много щяхме да знаем, ако той можеше да се върне.
— Никой ли не почита вече знанието?
— Малцина — каза Пъг. — Мощта и богатствата, изглежда, заемат повече от човешкото време от всичко останало. От всички хора, които съм срещал, само Накор като че ли искрено го привлича знанието.
— Знанието на какво?
— На всичко — отвърна той развеселено.
Обърнаха се и погледнаха другата статуя. Тънката нишка от духа на Макрос се спускаше в главата й. Миранда се взря в чертите на колоса и ахна.
— Макрос!
— Не — отвърна Пъг. — Виж името в подножието на тази статуя.
— Сариг — каза тя. — Кой е той?
— Не съвсем мъртвият Бог на магията.
— Тоест Макрос Черния! — ахна тя и за пръв път, откакто я познаваше, Пъг видя на лицето й искрено объркване и дори малко страх. — Макрос е бог? — попита Миранда и за пръв път, откакто я беше срещнал, Пъг долови в гласа й искрена тревога.
— Да — отвърна той. — И не.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще научим повече, след като поговорим с него — отвърна Пъг. — Мисля, че знам отговора, но искам да го чуя от устата му. — Пъг се възнесе във въздуха и се озова пред лицето на гигантската неподвижна статуя. И извика високо:
— Макрос!
Гробна тишина.
Миранда се издигна до Пъг и попита:
— Сега какво?
— Той спи. Сънува.
— Какво значи всичко това? — попита тя. — Не разбирам.
— Макрос Черния се стреми да се издигне до божественост — отвърна Пъг. — Стреми се да запълни празнината, оставена след заминаването на Сариг. Или пък Сариг е създал Макрос Черния, за да се издигне някой ден и да го замести. Нещо такова. — Посочи нишката на силата. — Тази нишка все още съществува и в другия й край ще намерим смъртното тяло, което познаваме като Макрос, но и ума, есенцията, душата, която е тук, в това новотворящо се същество. Те са едно цяло и в същото време различни, свързани са и същевременно разделени.
— Колко дълго ще продължи това издигане до божество? — попита Миранда, без да крие благоговението си.
— Векове — отвърна тихо Пъг.
— Какво ще правим?
— Ще го събудим.
Илюзията бе, че Пъг е затворил очи и е съсредоточил вниманието си. Миранда долови прилива на енергия у чародея и усети, че се кове могъща магия. Зачака, но макар да очакваше някакво освобождаване на енергия, тя само продължаваше да се усилва. Скоро Миранда изпита непреодолима възхита, защото макар да беше мислила, че разбира магическите умения и таланта на Пъг, сега разбра, че е грешала и за двете. След още няколко мига искрено се изуми, защото макар собственото й познание в магията да не беше незначително, това сега бе недостижим за нея подвиг.