Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Ерик се обърна към Дуга.
— Както ми се струва, май се каниш да се включиш в кралската армия. В края на краищата пак ще се биете за злато, само че от другата страна.
Дуга сви рамене.
— Правил съм го и преди.
— Та както казах, Сетанон е натам, а планините — натам. И армията на кралицата идва откъм планините, за да стигне там.
— Аха — кимна Дуга. — Сега вече разбирам защо ни прехвърлят тук. — Поклати глава. — Някои от пантатийците се сринаха, докато прехвърляха момците пред нас. Както изглежда, за тая работа е нужна могъща магия. Някои дори издъхнаха.
— Не ме наскърбява особено — отвърна Ерик и извика на хората да вдигат лагера.
— Исках да кажа — продължи Дуга, — че не могат да пратят повече войници с магия. Ако можеха, щяха да го направят вече, нали така?
Ерик го погледна.
— Прав си. Иначе защо ще ви крият всички толкова дълго тук?
Дуга се почеса по брадата.
— Странни работи стават, мен ако питаш. Защо просто не ни прехвърлиха в онзи град, Сетанон?
— Защото докато се окопитите, всички щяхте да сте мъртви — отвърна Ерик. Реши, че е най-добре да не се разпростира. Истината беше, че макар той да не знаеше защо, и херцог Джеймс, и рицар-маршал Уилям твърдяха, че е невъзможно пантатийците да пратят хора направо в Сетанон. Ерик подозираше, че това има нещо общо с чародеите, за които говореше Джеймс, с Пъг или с онази жена, Миранда. Реши повече да не се занимава с въпроса. Имаше да свърши много по-важни неща.
— Дуга?
— Да?
— Онези други отряди — ти познаваш ли ги?
— Един-два. Лъвовете на Талигар се прехвърлиха първи. Сега лесно ще си хвърлят мечовете — на Талигар нравът му е кучешки и той просто не обича да губи. Железните братя на Нанфри ще са склонни да се вслушат в разума, стига да мога да поговоря с тях преди да са пролели кръв. — Той се ухили. — Нанфри е хитра стара лисица и обича да работи колкото може по-малко за колкото може повече злато.
— Добре — каза Ерик. — Ще идем и първо ще поговорим с тях, ако можем, но ако се наложи да се бием, надявам се, че знаеш на коя страна сте.
Дуга сви рамене.
— От години съм забравил на чия страна съм. — Огледа поляната. — Това място изглежда хубаво. До гуша ми е дошло от убийства и пожари. Нищо не пречи да си изберем тази земя за дом и да умрем за нея. Назад не ни чака нищо добро.
Ерик кимна.
— По-добър отговор от този не бих могъл да очаквам.
Дуга се обърна и извика на хората си:
— Тръгваме, момци. Време е да си изкараме заплатата. — Погледна Ерик, след което извика ухилен: — Вече всички сме войници на Кралството, тъй че внимавайте как се държите.
— Изчакай! — тихо нареди Ерик.
Противниците се бяха скрили зад скалите, а Ерик беше пратил няколко стрелци по рида горе, за да осигурят прикриващ огън. Вече цял месец обикаляше из Тъмни лес, като с помощта на картата намираше пратените от Изумрудената кралица наемнически отряди и ги обкръжаваше.
От първата дузина отряди осем се предадоха, а другите четири се биха. Ерик се принуди да отдели част от хората си, за да отведат пленените войници, които отказаха да си сменят цвета заради безопасен подслон.
Частта му вече наброяваше хиляда и сто души, разпределени в пет роти. Координацията беше трудна и той съжаляваше за многото коне, гонени безмилостно от куриерите между ротите, но всички донесения показваха, че прочистването на Тъмни лес върви добре.
Неведнъж се чудеше колко ли от всичко това е предвидил Калис — изглеждаше прекалено щастлива „случайност“ той да се озове тук с шестстотин елитни бойци точно когато изникнаха предните отряди на Изумрудената кралица. Нещо, за което трябваше да не забрави да попита: откъде точно Калис е получил толкова добри разузнавателни сведения.
Един съгледвач се появи отсреща и се затича към Ерик; в този момент противников войник се надигна иззад една скала, стреля и за малко не го улучи. Ерик го хвана за пеша на куртката и изрева:
— Какво става?
Войникът — един от наемниците на Дуга — задъхано успя да избълва само една дума:
— Сааурци!
— Къде?
— Натам — отвърна войникът.
— Колко са? — попита Ерик и в същия момент чу тътена от копитата на гигантските коне.
— Поне петдесет!
С риск да го удари някоя стрела Ерик се изправи и извика:
— Отстъпвай!
Стрелците, които се катереха по далечния рид, се обърнаха да разберат кой вика, видяха махащия им да се връщат Ерик, махнаха му, че са разбрали, и поеха надолу.
Две стрели профучаха откъм позициите на противника и Ерик залегна и изрева:
— Стрелци! Убивате всичко, което се появи откъм онези дървета.