Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— За това Юе е прав — каза Миранда. — Пантатийците никога не биха могли да изкупят греховете си. Наследството на валхеру им е наложено неизкупимо.
— Не — каза Пъг. — Нещо друго е. Нещо много по-голямо.
Пъг и Миранда погледаха как Макрос довършва сбогуването си и Пъг усети събудилите се в него стари чувства.
— Беше трудно време — каза той на Миранда.
По-скоро усети, отколкото чу разбирането й.
Макрос, повече от всеки друг човек в живота на Пъг, бе главната фигура в неговото развитие. Пъг все още сънуваше дните в Конгрегацията на планетата Келеуан, сънища в които Макрос бе сред неговите учители. Имаше неща, все още заключени в главата му, неща, които само Макрос или времето можеха да отключат.
Видяха как Макрос се обърна и се отдалечи от събралата се армия, от Пъг и Томас. Докато се отдалечаваше, започна да чезне.
— Евтин театър — каза Миранда.
— Не, не е театър — каза Пъг. — Гледай.
Той превключи сетивата си и видя, че Макрос не изчезва от погледа, а се променя. Тялото му продължаваше да върви, но стана някак недосегаемо, изтъкано сякаш от мъгла и дим. Нагоре потече енергия, щом Макрос заговори на някаква невидима стихия.
— Какво е това? — попита Миранда.
— Не съм сигурен — отвърна Пъг. — Но имам подозрения.
— Господарю — каза Макрос на невидимата сила. — Какво е повелението ти?
— Ела. Време е — каза един глас.
Миранда и Пъг доловиха радостта на чародея, щом той се възнесе над загадъчни енергии и полетя в пустотата също като Миранда и Пъг в Елвандар.
— Виж! — каза Миранда и двамата видяха тялото му да лежи на земята. — Умрял ли е?
— Всъщност не — каза Пъг. — Само духът му се движи някъде другаде. Него трябва да последваме.
Понесоха се бързо през години и през огромни разстояния, преследвайки самата същност на Макрос Черния. Времето отново престана да има смисъл. Накрая отново се върнаха на Мидкемия и се изправиха пред нова гледка, високо над огромните върхове на планините Ратх’Гари.
— Вече сме били тук! — каза Миранда.
— Не — отвърна Пъг. — Искам да кажа — да, били сме тук, но все още не.
— Виж, ето го Небесния град, който сътвори.
— Не — отвърна Пъг. — Това е истинският.
Под заснежените планински върхове се простираше град с невероятна хубост. Кристални стълбове крепяха високи покриви като гигантски диаманти, ярките им стени просветваха с вътрешен пламък. Пъг каза:
— Долу, на хиляди стъпки под облаците, е Градът на мъртвите богове. Там те отведох тогава и това напомня илюзията, която създадох за теб, но моето беше само бледа сянка на това.
Миранда се съгласи.
— Това е истинско, докато твоята илюзия бе дим и сянка, но в същото време изглежда по-малко реално.
— Това, което построих аз, беше създадено за да излъже сетивата ти. Докато това принадлежи на ума. Ние го възприемаме в пряк контакт.
— Разбирам — рече тя. — Но все пак съм объркана.
Пъг изведнъж се промени и отново стана такъв, какъвто го знаеше, мъж от плът и кръв, с тяло, което й бе познато не по-зле от собственото й.
— Така по-добре ли е? — попита я той; думите привидно излязоха от устните му.
— Да — отвърна тя.
— И ти можеш да направиш същото. Просто трябва да го пожелаеш.
Тя се съсредоточи и изведнъж усети, че е станала телесна, и като вдигна ръка пред очите си, я видя каквато очакваше да е, от здрава плът.
— Това е само поредната илюзия — каза Пъг, — но ще ти осигури по-здрава опора, на която да стъпиш.
Залата, в която се озоваха, беше подобна на създадената с илюзия от Пъг, за да излъже Миранда, когато се срещнаха за пръв път. Когато тя за първи път бе дошла да търси Пъг, той й бе устроил една весела игра на гоненица, завършила накрая в планините Ратх’Гари. Беше създал илюзорен вариант на това място, в който да се скрие от нея.
— Подобно е, но е и много повече! — каза тя. Таваните над тях сякаш бяха от самите небесни сводове; светлините, струящи надолу, бяха звезди. Миранда видя, че докато в илюзията на Пъг бяха заделени малки пространства за култа към всеки от боговете, тук пространствата бяха големи колкото градове.
Енергийната нишка, която бяха следвали, се спускаше в лека дъга от тавана и изчезваше от погледите им.
Движейки се покрай нея, те подминаха едно кръстовище на две пътеки и застанаха там, където се допираха зоните на четири божества. Някакви странни движения във въздуха накараха Миранда да попита:
— Усещаш ли го?
— Превключи възприятието си — каза й Пъг.
Миранда опита и изведнъж залата се изпълни със сенчести фигури. Също като енергийните същества, в каквито се бяха превърнали те в горите на Елвандар, на тези същества им липсваха белези и отличителни черти. Но докато Пъг и Миранда бяха сияйни същества от светлина, тези бяха сенчести фигури, едва доловими със смътното си излъчване.