Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Как всички вие се вписвате в това? — попита Пъг.
— Като млад, срещнах едно момиче, Йорна — каза Накор. — Беше красива и умна и изглежда, не й бях безразличен. — Той се ухили. — Аз не съм красавец, не бях красавец и като млад. Но като всички млади мъже, исках да бъда обичан от красива жена.
— Тя обаче не ме обичаше — продължи той. — Обичаше властта и жадуваше за онова, което вие наричате магия. Искаше да остане млада и вечно красива. Страхуваше се от смъртта и още повече от това, че ще остарее. Затова й показах някои номерца. Показах й как да борави с онова, което наричам „веществото“, и след като научи всичко, на което можех да я науча, тя ме изостави.
— И намери мен — каза Макрос и погледна Миранда. — Срещнах майка ти в Кеш и тя беше точно такава, каквато я описа Накор: красива млада жена, която ме преследваше с жар. Пренебрегнах жаждата й за власт. Бях заслепен. Въпреки възрастта и способностите си се държах като глупав младеж. Коварството й открих по-късно, след като се роди ти, Миранда, но преди тя да научи всичко, на което можех да я науча. Тя беше на столетия от тази възможност, макар че не го знаеше — а аз отказах да й показвам повече.
— И затова ме взе от нея и ме остави с онези странници? Бях само на десет години!
— Не — каза Макрос. — Аз те приех, когато тя остави и двама ни, и ти намерих добри хора, които да те отгледат. Знам, че те навестявах съвсем за кратко, от време на време, но… беше трудно.
— Това кога е било? — попита Пъг. — По времето, когато си станал Черния чародей?
— Да — каза Макрос. — Отношенията мис човечеството на онова равнище бяха много трудни. Навремето не го съзнавах, но Сариг ме използваше. Боговете действат по неразбираеми за нас начини, така че много от онова, което ме тласкаше, бе подтикът или желанието, а ясните цели рядко бяха мои. Намерих онзи остров, изоставен от хората, построили онази чудесна вила. Предполагам, че са били семейство от Кеш, вероятно благородници от Квег, избягали оттам, когато е настъпил упадъкът. И издигнах черния замък, за да плаши пътниците, и животът стана досущ като онова, което завари ти, когато за пръв път дойде на острова, Пъг. Кога беше това? Преди петдесет-шестдесет години?
Пъг кимна и каза:
— Понякога ми се струва, че беше вчера, когато Кълган и аз стояхме на брега и четяхме писмото ти. — Пъг се взря в лицето на чародея. — Но толкова от това, което направи, колкото от онова, което ми каза… толкова много е било само лъжа и заблуда.
— Да, но и много беше истина. Можех да усещам бъдещето, дори го виждах ясно понякога. Това не беше лъжа. Животът ми се показваше в разсеяни мисли, случайни сънища и видения, които неочаквано се сбъдваха. Ако беше напълно жив, Сариг можеше да ми даде повече, но пък ако беше жив така, както ние си представяме тези неща, сигурно нямаше да има нужда от мен.
— Значи когато ми каза, че ще заема мястото ти — каза Пъг, — наистина си мислел, че си приключил тук?
— Да — каза Макрос. — Но онези приказки, които ти разправих, за крале, които ще трябва да съветваш, и войни, които трябва да спираш, бяха за да отклоня интереса ти към мен, за да ме оставиш да си намеря своя път, без да идваш да ме търсиш, когато ти потрябва съвет!
— Ако ти се беше слял със Сариг, нямаше да ми се позволи да те върна, Макрос. Той нямаше да го позволи.
— Така е — призна Макрос. — Проблемът е, че знам колко съм забравил. — В очите му се събраха сълзи. — Аз… не мога да го обясня.
Накор присви очи.
— Ти ли си бил това?
— Какво искаш да кажеш? — попита Макрос.
— Беше ли онова, което познаваме ние, или е бил онзи… богът на магията?
— Не знам — тихо каза Макрос.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.
— Поправи ме, ако греша — каза Накор на Макрос, — но докато ставаше все по-богоподобен, не почувства ли, че твоето „аз“ се смалява? Не се ли почувства все по-отдалечен от онова, което беше?
Макрос кимна.
— Вярно е. Моят живот се превърна в сън, в смътен спомен.
— Подозирам, че ако бе постигнал божественост, нямаше да го разбереш, защото ти, умът, който наричаме Макрос, щеше да престанеш да съществуваш — отбеляза Накор.
Макрос помълча, после каза:
— Ще трябва да обмисля това.
— А Кралицата? — попита Миранда. — Тя защо не е майка ми?
Накор сви рамене.
— Не знам. Може би е сключила лоша сделка с пантатийците. Когато беше Кловис, тя жадуваше за вечна младост и практикуваше една много гадна некромантия. Лоши неща, в които бе затънала до гуша. Това беше преди двайсет години, така че кой знае какво е станало оттогава. Може да е била наказана заради неуспешния си заговор с Върховния господар на града на Змийската река и неговия магьосник, или просто така да е било изгодно за онова, което я е обладало, за да я използва по този начин. Не знам. Но знам, че жената, за която и двамата с баща ти навремето бяхме женени, вероятно е мъртва.