Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Получих ти писмото — каза Калис. — Но всъщност дойдох най-вече защото се забави. Нали ти заповядах да се върнеш в Крондор до два месеца?
Ерик се усмихна и от това главата го заболя още повече.
— Казах ти, че ще ми трябват три.
— Заповедите са си заповеди.
— Ще се смилиш ли, ако ти кажа, че водя две хиляди вместо шестстотин, и че съм пленил или убил поне хиляда от армията на кралицата?
Калис помисли и каза:
— Само малко.
После се усмихна.
8.
Развой
Миранда заговори.
— Къде сме?
Пъг чу думите, макар да знаеше, че са проекции на ума й. Зачуди се на тази странна проява на човешкия ум, който се стреми винаги да принуди нещата да съвпаднат с неговите възприятия, все едно каква е истинската им природа.
— На път към рая — отвърна той.
— Откога пътуваме? — попита тя. — Сякаш е от години.
— Странно — отвърна Пъг. — На мен ми изглежда само като мигове. Времето е усукано.
— Акайла беше прав — отбеляза тя.
— Обикновено е прав — каза Пъг.
Пътуваха през многоцветен космически въртоп, или поне така го виждаше Пъг. Звездите се носеха през вихрушки от яростни цветове, вместо пустотата на нощта, която очакваше. Повечето звезди бяха безцветни.
— Никога не съм виждала подобно нещо — прошепна Миранда в ума на Пъг с благоговение. — Откъде знаеш накъде да вървиш?
— Следвам нишката — отвърна той и посочи с мисъл крехката нишка на сила, която следваха от Мидкемия.
— Тя продължава вечно — промълви тя.
— Съмнявам се. Но все пак мисля, че Макрос Черния е тръгнал на много дълго пътуване.
— Ние неговото пътуване ли следваме?
— Явно — каза Пъг.
Странстваха през космоса и накрая се спуснаха на един свят, зелено-синьо кълбо, кръжащо около жълта звезда. Около света кръжаха три луни.
— Върнахме се там, откъдето тръгнахме — каза Миранда.
Пъг насочи вниманието си към света долу и видя, че това наистина е Мидкемия.
— Не — каза той. — Мисля, че пристигнахме в много по-ранно време, отколкото когато тръгнахме.
— Пътуване във времето?
— Правил съм го и преди — отвърна той.
— Трябва да ми го обясниш някой ден.
Пъг излъчи веселост.
— Никога не съм владеел напълно тези събития. И винаги ми се е струвало, че рисковете са много повече от ползите.
— Не мислиш ли, че едно пътуване във времето, за да се убие Изумрудената кралица, няма да е лошо? — попита тя с насмешка.
— Не можем. Иначе щяхме да сме го направили.
— В това е парадоксът, нали?
— Нещо повече, има закони, които дори не можем да си въобразим. — Той замълча и Миранда не можа да прецени дали изтече миг или година, преди отново да заговори. — Всичко от реалността, каквато я познаваме, е само една илюзия, сън за някаква стихия, която почти не можем да осъзнаем.
— Много тривиално звучи, казано така.
— Но не е. Това може би е най-дълбокото нещо, което човечеството би могло да възприеме.
Спуснаха се към една сцена, позната на Пъг. Край развалините на Сетанон стоеше войска, предвождана от крал Луам. Пъг изпита странно чувство, когато видя самия себе си, преди петдесет години, да слуша отново прощалните думи на Макрос.
— Какво казва? — попита Миранда.
— Слушай — отвърна Пъг.
По-младият Пъг каза:
— Да, но е трудно.
Високият слаб мъж с кафяв халат каза:
— Всички неща свършват, Пъг. Дойде краят на моето време на този свят. След като присъствието на валхеру беше премахнато, силите ми се възстановиха. Ще се преместя на нещо ново. Гатис ще дойде с мен. За всичко друго на моя остров съм се погрижил, така че нямам повече задължения тук.
— Но Гатис не си е отивал! — каза Миранда.
— Знам.
Тя насочи вниманието си към своя любим и усети нещо познато.
— Странно ли ти се струва?
— Иронично може би.
Макрос Черния, легендарният чародей, се сбогуваше с Томас, облечен в бляскавата си златна и бяла броня.
— Отново го прави, нали? — каза Миранда.
— Какво? — попита Пъг.
— Лъже те.
— Не. Този път не — отвърна Пъг. — Той искрено вярва в това, което казва за пантатийците и Мурмандамус.
— Силите, дадени на онзи, който се представи в облика на Мурмандамус, не бяха плод на шарлатански илюзии — каза Макрос. — Той беше сила. Да направиш такъв като него и да плениш и насочиш сърцата дори на толкова тъмна раса като моределите е изисквало много. Навярно без влиянието на валхеру през преградите на пространството и времето, змийското племе може да стане като другите, просто поредната разумна раса между многото. — Загледа се за миг в далечината. — Но от друга страна, може и да не стане. Внимавай с тях.