Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Марс млъкна, пое въздух и смушка Ром. Жребецът изпръхтя весело и се вдигна на лек, вълнист галоп. Когато влязоха в сянката на планината, Марс извърна глава и погледна назад. Мъжете на Битоля го следваха със спокойни, като че ли разведрени лица, но в далечината от града на кариер приближаваше конник. Незаконороденият спря и го изчака.
— Мен ли търсиш, Челеби? — попита той, когато конете се изравниха.
— Да, княз… Изпраща ме господарката София. Каза: „Иди да служиш при княз Марс Авалов!“ Трети месец те търся.
— Добре е, че си тук, точно сега… — Марс смушка Ром към пусията. — Лошо е обаче, че си успял да ме намериш! Това значи, че и други могат да го направят!
Марс никога не разбра кой от хората на войводите съобщи името му на турците, но все някой го направи. Ако беше опитал да открие предателя, щеше да внуши на харамиите, че се бои от преследване, а в този момент не можеше да си го позволи.
Еничарите влязоха в капана, попаднаха под водопад от камъни и трупи. Водата ги давеше, ножове и куршуми ги доубиваха. Освирепели като белки, битолчани налитаха върху недоубитите си врагове и с екстаз, близък до транса, режеха гърлата им, замечтано загледани в агонията им — господи боже, Дево Марио, светецо велики Илия Чудотворецо, турците били смъртни, кръвта им червена, фекалиите смърдящи, душите им летливи като на гергьовски агнета. Усетили силата си, селяните се превърнаха в демони. Хвърляха се в недооттеклите води, не се бояха нито от падащи камъни, нито от гърмящия водопад на капана. Велика, вековна мъст движеше робите, велик, всеобхватен страх ги превръщаше във вълци, ликуващи над трупа на тигъра. Яхнал Ром, следван от Миро Челеби, Марс въртеше концентрични кръгове около калния гроб на еничарите. „Никой не бива да се измъкне жив! — трескаво мислеше той. — Иначе всички усилия са залудо.“
Захапал поводите на коня, Миро стреляше с две ръце, пълнеше пищовите в галоп и подновяваше стрелбата.
Марс видя бягството на агите. Водопадът изтъня, слънцето блесна през него, появи се дъга и когато пороите оттекоха, и той, и Миро Челеби видяха тримата конни капукулу, опрели конете в скалата, заслонени и дори сухи. Напряко, през водния капан разстоянието до тях беше около левга, а по завоя на масовия гроб най-малко три. Когато водната завеса прекъсна, агите смушкаха конете и се понесоха в галоп с голи ятагани в ръце. Харамиите се разбягаха, освободиха им пътя и се задоволиха безучастно да изгледат отстъплението. Марс се опита с вик да предизвика конна потеря, но грохотът все още беше твърде силен, за да чуят гласа му на източния бряг на капана.
— Челеби — вледенен от яд изсъска той. — Ще ги преследваме до ада!
Миро поклати глава.
— Остави им вярата, че са се измъкнали, княз. Ще тръгнем на здрач с отморени коне. Ще ги сдавим на разсъмване, в първия хан, в първия град по изгрева!
На свечеряване княз Авалов и Миро Челеби тръгнаха на юг. Пътуваха дълго. Заобиколиха Пирин, надвесиха се над Бяло море и едва тогава тръгнаха срещу изгрева. Челеби се грижеше за всичко. Марс започна да скучае, а по-късно и да се дразни. Хората на Лошан и Петро Дундар заобикаляха планината от север. Щяха да се срещнат там, където Рила и Пирин се разделяха, да ударят гарнизоните в Махомия, Юндола и по̀ на изток и да създадат впечатление за движещ се отряд.
Челеби напипа следите на еничарските аги и със страстта на гонче започна преследването им. За няколко часа ги изпуснаха на южния бряг на Охридското езеро, но в хана на Лариса пристигнаха навреме. Градът гъмжеше от войска. В Солун се струпваше флота, която трябваше да извози спахиите на моаджирските брегове, където, подстрекаван от Венеция, кипеше нов бунт. Редовният гарнизон, който държеше санджака от Неврокоп до Кукуш, беше получил пет хиляди ятагана подкрепление и заповед да затрие княз Авалов и да усмири района от Бяло море до Скепетария.
Когато Марс и Челеби намериха хана, билюкбашият Хасан Али паша вече беше отпътувал. Едни казваха, че е слязъл на кон към Солун, други, че ще превали ниските планини към Галиполи.
Марс огледа хана. Детска игра беше изкачването на чардака, но Челеби, разгадал намерението му, побърза да се намеси.
— Излишен риск, княз. Пусни коня към Мехомия, до сутринта ще те настигна.
Марс потегли в нощта с чувството, че някой е започнал да иззема и дейността му, и отговорностите. Опеката на бошнака го дразнеше, макар че всъщност беше удобна… „Ще го поставя на мястото му!“ — реши той, но когато на разсъмване Челеби го настигна с две десни уши в пояса, задоволи се да попита: