Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
„Д’Анкония мед“ №1 беше малък прорез в лицето на планината, който изглеждаше така, сякаш нож беше направил няколко среза и бе оставил скална тераса, червена като рана, върху червеникавокафявия склон. Слънцето я обливаше. Дагни стоеше на края на пътеката, хванала ръката на Голт от едната страна, и тази на Франсиско от другата, а вятърът духаше в лицата им и политаше над долината, на две хиляди фута надолу.
Това, мислеше тя, докато гледаше мината, е историята на човешкото богатство, изписана върху планините: над прореза се бяха привели няколко борови дървета, изкривени от бурите, които бяха бушували в пущинака векове наред. Шестима мъже работеха по терасите и огромна маса сложни машини очертаваше деликатни линии в небето, повечето работа вършеха машините. Дагни забеляза, че Франсиско представя царството си колкото на нея, толкова и на Голт, ако не и повече.
Не си я виждал от миналата година, Джон… Чакай само да я видиш след година. Ще приключа отвън, само след няколко месеца, и после това ще е постоянната ми работа. Боже, не, Джон — каза той през смях в отговор на някакъв въпрос. Но внезапно тя улови особения му поглед — всеки път, щом се спреше върху Голт; беше същият, който беше видяла в очите му, когато стоеше в стаята й, стиснал здраво ръба на една маса, за да преживее непоносим момент: тогава изглеждаше така, сякаш вижда някого пред себе си. Бил е Голт, помисли си, образът на Голт му е помогнал да премине през това.
Някаква част от нея изпитваше неясен страх: усилието, което беше направил Франсиско в онзи момент, за да приеме загубата й и съперника си — като цена, която се изискваше заради неговата битка, — му беше струвало толкова много, че дори не беше в състояние да заподозре истината, която доктор Акстън вече беше отгатнал. Какво ще му причини, когато научи? — питаше се тя, и чу горчив глас, който й напомни, че вероятно никога няма да съществува подобна истина, която да научава.
Друга част от нея изпитваше неясно напрежение, докато гледаше как Голт наблюдава Франсиско: беше открит, прост, прям поглед, отстъпващ пред прямо чувство. Запита се с притеснение, което никога не беше назовавала или прогонвала напълно, дали това чувство ще го доведе до низините на себеотрицанието.
Но по-голямата част от ума й изглеждаше пометена от някакво огромно облекчение, сякаш се надсмиваше на всички съмнения. Погледът й продължаваше да се връща върху пътеката, по която бяха стигнали дотук, върху двете изтощителни мили криволичене, които се виеха като крехка спирала от пръстите на краката й до дъното на долината. С очите си продължаваха да ги проучват, а умът й препускаше към някаква своя цел.
Храстите, боровете и прилепналият по земята килим от мъх пълзяха отдолу, по гранитните издатини на зелените склонове. Мъхът и храстите постепенно изчезваха, но боровете продължаваха, проправяха си път нагоре по изтъняващи ивици, превръщаха се в точици — единични дървета, изправени върху голата скала към белите проблясъци на снега, в процепите под върховете. Тя гледаше към най-изобретателното минно оборудване, което някога беше виждала, после към пътеката, по която с мъка си пробиваха път копитата на мулетата и осигуряваха най-древната форма на транспорт.
— Франсиско — попита тя и посочи нагоре, — кой проектира машините?
— Те са просто адаптирани варианти на стандартно оборудване.
— Кой ги проектира?
— Аз. Нямаме излишни хора. Трябваше да компенсирам.
— Хабиш безотговорно купища работна сила и време, като пренасяш рудата си с мулета. Трябва да построиш релсов път до долината.
Тя гледаше надолу и не забеляза внезапно прикования в нея поглед и предпазливия оттенък в гласа му:
— Знам, но е толкова трудно, че производството на мината не може да го оправдае в момента.
— Глупости! Много по-просто е, отколкото изглежда. На изток има проход, където наклонът е по-малък, а камъкът е по-мек. Забелязах го по пътя насам, няма да са необходими толкова много завои — три мили коловоз или дори по-малко ще свършат работа.
Тя сочеше на изток и не забеляза напрежението, с което двамата мъже наблюдаваха лицето й.
— Имате нужда само от една теснолинейка… като първите железопътни линии… там са започнали първите железници — в мините, само че онова са били въгледобивни мини… Гледайте сега, виждате ли този хребет? Има достатъчно място за трифутов коловоз, няма да са необходими взривни работи или разширяване. Виждате ли лекия наклон в продължение на около половин миля? Това е около четирипроцентов наклон, всеки локомотив може да го изкачи — говореше бързо, ясно, уверено, осъзнавайки единствено радостта от това да изпълнява естествените си функции в естествения си свят, където нищо не можеше да бъде по-важно от това да намери решение на проблема. — Пътят ще се изплати за около три години. Мисля, по груба преценка, че най-скъпата част от работата ще бъдат две стоманени подпори, има и едно място, където може да се наложи да пробия тунел, но е само стотина фута, дори по-малко. Стоманените подпори ще ми трябват, за да прехвърля коловоза през онази клисура и да го докарам дотук, но не е толкова трудно, колкото изглежда. Дайте да ви покажа, имате ли листче?