Бранителката на портата

След като останалата част от групата ни е надлежно представена, Димитри отива при жените и лично поздравява всяка една с тих глас. Накрая стига до жената начело на редицата. Тя е по-възрастна, вероятно е по-стара дори от леля Върджиния, но когато отмята качулката си, за да целуне Димитри по бузите, зървам абаносовочерната й коса без нито един бял косъм в нея. Прибрана е на тила в сложно заплетен кок и аз си казвам, че ако я разпусне, косата й вероятно ще стигне до петите. Димитри тихичко й прошепва нещо и поглежда към мен. Жената кима с глава и се приближава, впила очи в моите. Внезапно се чувствам осквернена.

Гласът й е тих и благ. Ни най-малко не оправдава страха, който ми внушава.

— Амалия, добре дошла в Алтус. Отдавна очакваме да пристигнеш. Брат Марков ми казва, че си много уморена и че имаш нужда от закрила и подслон. Моля да ни окажеш честта да приемеш и двете.

Тя не дочаква отговора ми, нито пък мен. Просто се обръща и тръгва по покрита с каменни плочи пътека, която се извива и като че ли стига до върха на острова. Димитри протяга ръка, взема чантата ми и ме повежда нагоре. Останалите се строяват в редица, като жените с мантии оформят тила на странната ни процесия.

Някъде по средата на пътя към върха на хълма започва да ми се струва, че няма да успея да стигна до края. Изтощена съм, да не говорим за последните ми преживявания: неочакваното ми падане в студения океан, измъкването ми от водата и пристигането на спокойния остров. В гърдите ми бушува буря от цветове и емоции — блестящото червено на ябълките по дърветата, които сякаш растат накъдето и да погледна, множеството покрити и полускрити от плащовете лица, сами по себе си тайнствени и страховити, тучната зеленина на високите треви от двете страни на пътеката и мекият сладък аромат, който ми напомня за майка ми. Всичко се е събрало на това място в една поразителна и в същото време сюрреалистична амалгама.

Дочувам гласа на Луиса, роден сякаш в собствената ми глава. Тя говори по-високо от обикновено, но гласът й се чува приглушено.

— Божичко! — възкликва Луиса. — Няма ли карета или коне? Някакво превозно средство, което да ни избави от трамбоването по безкрайния път нагоре в планината?

— Сестрите вярват, че ходенето е полезно за душата — казва Димитри и дори в моето състояние ми се струва, че долавям иронията в гласа му.

На Луиса никак не й е забавно.

— Нищо не е по-полезно за душата от удобството, така мисля.

Тя се спира и изтрива потта от челото с опакото на ръкава си.

Мъча се да продължа: поставям единия си крак пред другия и си казвам, че ако мога да го правя, ако мога да продължа да се движа, ще успея да стигна до края на пътеката. Ала тялото ми говори друго. Спира да действа. Внезапно аз заставам съвършено неподвижна по средата на пътеката.

— Лия? Добре ли си?

Димитри застава пред мен. Усещам ръката му върху своята. Виждам угриженото му лице.