Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Ще ми се да го успокоя, да му кажа, че се чувствам много добре, разбира се. Да го уверя, че ще продължавам да вървя, да вървя, докато стане време да си легна и да си отдъхна с чувство за изпълнен дълг. Докато настъпи времето, когато ще мога да си почивам, без да се страхувам, че Душите ще се докопат до медальона; усещам го като тежест както около китката на ръката си, така и в съзнанието си.
Но не изричам нищо подобно. Всъщност не казвам абсолютно нищо, защото думите, звучащи тъй ясно в главата ми, не могат да излязат от устата ми. Още по-лошо — краката ми отказват да ме държат. Земята се втурва към мен със страшна бързина и сякаш нечии ръце ме подхващат и ме поставят да легна върху нея.
После всичко изчезва.
Пулсирането върху гърдите ми ме изважда от мрака.
Усещам го дълго преди да съм в състояние да изплувам от летаргията си, която притиска крайниците ми, вцепенява волята ми. Когато най-после отварям очи, виждам пред себе си млада жена със зелени очи като моите, а косата й се вие като бляскав бял ореол на фона на светлината на свещите, която идва откъм вътрешността на стаята. Лицето й е добродушно, а когато ме гледа, челото й се бърчи от загриженост.
— Шшт! — казва тя. — Трябва да спиш.
— Какво… Какво…
Иска ми се да вдигна ръцете си към онова нещо на гърдите ми. Отнема ми време, докато ги накарам да ми се подчинят, ала щом това става, докосвам гладък, твърд и овален по форма предмет, завързан с корда на врата ми. На пипане е горещ и пулсира толкова силно, че почти го чувам.
— Какво е това? — успявам най-после да попитам.
Тя спокойно се усмихва.
— Обикновен змийски камък, но със страшна сила, бъди сигурна в това. Той те закриля. От Душите.
Тя хваща ръцете ми и ги напъхва под дебелите одеяла, които покриват тялото ми.
— А сега спи, сестра Амалия.
— Ами… какво стана с Димитри? С Луиса? А със Соня и Едмънд?
— Те са много добре, повярвай. Всичко е под контрол. Алтус е извън пределите, в които действат Душите, а и този камък ще те закриля, докато спиш. Няма от какво да се страхуваш.
Тя става от леглото и изчезва в полумрака на стаята, осветена само от свещите зад нея. Искам да остана будена. Искам да изрека с думи хилядите въпроси, чакащи своите отговори, ала напразно. Преди битката потъвам отново в нищото.
— Събуди ли се вече? Отпочинала и бодра?
Този път момичето, надвесено над мен, е друго. По-младо е от призрачната жена, която ми каза за камъка и се грижеше за мен, докато аз ту идвах в съзнание, ту отново припадах. Това момиче не ме гледа със загриженост, а с искрено любопитство.
Търся с ръка китката си под чаршафите и с облекчение въздъхвам, когато пръстите ми напипват хладния диск на медальона и кадифената панделка. Той е все още на мястото си и в негово присъствие аз отново усещам познатото чувство, обединяващо в себе си и покой, и негодувание.
Гласът на другата жена ме изважда от мъглата на спомените: „Обикновен змийски камък, но със страшна сила, бъди сигурна в това. Той те закриля. От Душите.“
Ръката ми сякаш е налята с олово — усещам я тежка, когато я повдигам към гърдите си и шаря с пръсти, за да напипам завързания около шията ми камък. Щом пръстите ми се сключват около него, с изумление откривам, че е гладък и толкова топъл, че би могъл да изгори кожата ми, ала, незнайно как, това не е станало. Решавам да разпитам за причината малко по-късно и отпускам ръка върху завивката.
— Може ли… — гърлото ми е толкова е пресъхнало, че гласът ми не излиза. — Може ли малко вода, ако обичате?
Момичето се кикоти.
— Точно в този момент и луната да поискаш, Сестрите ще ти я доставят, увита в пакет.
Нямам представа какво говори, ала тя протяга ръка към таблата на нощното ми шкафче, налива вода в тежката керамична чаша, после я поднася до устата ми, за да пия. Водата е ледена и бистра, чак сладка на вкус.
— Благодаря — отпускам глава обратно на възглавницата. — От колко време спя?
Момичето свива рамене.
— От три-четири дни — ту се будиш, ту пак заспиваш.
Кимам с разбиране. Бегло си спомням как се събуждах в тъмната стая, как трепкащата светлина на свещите хвърляше сенки върху стената, а в полумрака се движеха грациозни фигури.
— Къде е другото момиче? Онова, което се грижеше за мен преди? — питам аз.
Момичето свива устни, замисля се върху въпроса ми.
— Със зелени очи и много бяла коса ли беше? Или с черна коса като твоята?