Бранителката на портата

Или съм откачила от липсата на сън, или пък съм дошла съвсем на себе си, защото неприличният й език ме разсмива от сърце.

Димитри търка лицето си с длан, което говори или за неговата умора, или за объркването му, причинено от Луисиното раздразнение.

— Повярвайте ми, Алтус се намира тук. Ако почакате само минута, ще разберете какво имам предвид.

Луиса с нетърпение скръства ръце на гърдите си, ала Едмънд проследява погледа на Димитри над водата. Действията на останалите сякаш остават незабелязани от Соня — тя не помръдва. Остава все тъй отпусната и по всичко личи, че никак не се интересува дали сме пристигнали в Алтус, или не.

Забелязвам някакво движение пред носа на лодката и надничам, когато една от наметнатите с мантии фигури се обръща с лице към водата. Зървам дълги тънки пръсти да се протягат навън, после качулката се смъква и разкрива водопад от коса — руса, почти платинена. Тя блести надолу по гърба на момичето, застанало на носа, и сега вече виждам, че това е наистина момиче или, по-точно казано, млада жена.

Запленена съм, когато тя вдига ръцете си, плащът пада и открива млечнобялата й кожа. Над нас надвисва странна тишина. Водата не се плиска в лодката и като че ли всички заедно притаяваме дъх в очакване.

Когато виждаме какво става, разбираме, че си е струвало да чакаме.

Момичето започва да мърмори нещо на език, който никога преди не съм чувала. Прилича на латински, но не е. Гласът й се извисява в мъглата. Литва наоколо ни, после се втурва навън и полита над морето. Думите й звънтят дълго след като ги е отронила от устните си, но не като ехо. Нещо друго е. Поздрав. Той лети и се носи, докато мъглата започва да се вдига, не изведнъж, но все пак достатъчно бързо, за да осъзная, че не е по естествен начин.

Водата сияе на слънчевата светлина, която грейва след броени секунди. Небето, само миг преди това сиво и мрачно, ако изобщо можеше да се види, сега блести над главите ни и ми напомня за небето над Ню Йорк през есента — дълбоко и синьо, по-красиво от всеки друг път.

Ала не това спира дъха ми. Не. Заслугата е на обраслия в тучна зеленина остров пред нас.

Той проблясва във водата като мираж на красотата и спокойствието. Недалеч от лодката е разположено малко пристанище, откъдето плавно се издига островът. По склона към върха му пъплят къщи, ала те са твърде далеч и не се виждат добре.

Но най-красиви са дърветата. Дори от морето се вижда, че островът е осеян с ябълкови овошки, чиито яркочервени плодове са като вихрушка от възклицателни знаци сред ярката зеленина на дървета и треви, които покриват целия остров.

— О… каква красота!

Думите не стигат, за да опиша гледката пред очите си, ала в момента разполагам само с тях.

Димитри ме поглежда с усмивка.

— Красиво е, нали? — После отново обръща поглед към острова. — Винаги изпитвам благоговение пред тази гледка.

Поглеждам го.

— Истински ли е?

Той се хили.