Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Ох, сигурно си прав — каза той, почти убеден. — Макар явно да са скарани с Елиас, тук, в бащината му къща, пред очите на Бог и на придворните нищо не би могло да се случи.
— Нищо, ама ми блъскаш главата посред нощ. Господ, изглежда, малко бави наказанията си тази вечер.
Таусър се ухили.
Продължиха да разговарят тихо на слабата светлина на въглените, а Саймън се прокрадна безшумно към леглото си. Увит в одеялото, дълго лежа буден, вперил поглед в тъмнината; но когато петелът във вътрешния двор най-после приветства първите лъчи на изгряващото слънце, момчето отново беше заспало.
— И запомнете! — предупреди Моргенес и изтри потта от челото си със светлосиня кърпичка. — Не яжте нищо, преди да ми го донесете и да ме попитате. Особено ако има червени точици. Ясно? Много от екземплярите, които ви карам да събирате, са силно отровни. Не бъдете глупави, ако това изобщо е възможно. Саймън, ти ще си начело, момчето ми. Ще те държа отговорен за безопасността на останалите.
Останалите бяха Джеръмайъс, чиракът на свещаря, и Исак, млад придворен прислужник. Докторът беше избрал този горещ фейеверски следобед, за да организира излет за събиране на гъби и билки в Кинсуд, малка гора от около стотина акра, разположена по високия бряг на Кинслах покрай западната стена на Хейхолт. Поради сушата запасите на Моргенес от важни артикули обезпокоително бяха намалели, а Кинсуд, разположена покрай голямото езеро, изглеждаше добро място за събиране на влаголюбивите съкровища на доктора.
Джеръмайъс изчака стъпките на Моргенес да заглъхнат сред сухото пращене на съчки и се обърна към Саймън.
— Още ли не си го попитал?
Дрехите му бяха мокри от пот и залепнали по тялото му.
— Не. — Саймън клечеше и наблюдаваше колона забързани мравки по ствола на един бор. — Днес ще го направя. Просто трябва да измисля подходящ начин.
— Ами ако откаже? — Джеръмайъс погледна мравешката колона с недоволство.
— Няма да откаже. — Саймън се изправи. — А ако откаже… все ще измисля нещо.
— Какво си шушукате? — На сечището се беше появил младият Исак. — Не е хубаво да пазите тайни.
Макар да беше три-четири години по-малък от тях, Исак вече разговаряше с „аристикратичен“ тон. Саймън го сряза:
— Не е твоя работа.
— Гледаме това дърво — добави виновно Джеръмайъс.
— Аз пък си мислех — отвърна лукаво Исак, — че има доста дървета, които могат да бъдат наблюдавани, без човек да се крие и да си шепне тайно.
— Да, обаче това дърво… — започна Джеръмайъс, — това дърво е…
— Зарежи глупавото дърво — прекъсна го презрително Саймън. — Да вървим. Моргенес ни изпревари и ще ни даде да се разберем, ако съберем по-малко от него.
Той се наведе под един провиснал клон и се вмъкна в шубраците.
Работата се оказа тежка; след около час и половина трите момчета спряха да пийнат вода и да починат на сянка. Бяха покрити с фин червен прах до коленете и лактите. Всеки носеше набраните гъби завързани на вързопче в носната си кърпа. Вързопчето на Саймън беше най-голямо. Намериха един голям смърч и седнаха, като опряха гърбове в ствола му и опънаха крака.
— Защо е толкова горещо? — изстена Джеръмайъс и избърса потта от челото си. — И защо носната ми кърпа е пълна с някакви гадни гъби, та трябва да трия потта си с ръце?
— Топло е, защото си е топло — изсумтя Саймън. — Защото няма дъжд.
Известно време мълчаха. Изглежда, даже насекомите и птиците се бяха изпокрили в по-усойни местенца, за да изкарат знойния следобед.
— Предполагам, трябва да се радваме, че не сме в Меремунд — обади се най-после Джеръмайъс. — Разправят, че хиляда души измрели от чумата.
— Хиляда ли? — обади се пренебрежително Исак. От жегата слабото му бледо лице се беше зачервило. — Хиляди! Така се говори в двора. Моят господар ходи из Хейхолт с кърпичка на лицето, напоена със светена вода.
— Знае ли твоят господар какво става в Меремунд? — попита с интерес Саймън. Исак можеше да е полезен. — Говори ли за това?
— Непрекъснато — отвърна самодоволно младият прислужник. — Кметът е мъж на сестра му. Първи побягнали от чумата. Моят господар научи много новини от тях.
— Елиас е назначил Гутулф от Утаниат за свой Първи министър — добави Саймън.
Джеръмайъс изстена, отлепи гърба си от дървото и се просна на покритата с борови иглички земя.