Познай кой се върна

— Лукас… Просто не знам.

Той се отдръпна назад.

— Какво не знаеш?

— Просто… Искам да кажа… Мона… — Тя безпомощно махна с ръка. Изобщо не се получаваше, така или иначе нямаше представа какво иска да каже.

Лукас повдигна веждите си.

— Какво за Мона?

Хана взе плюшеното кученце, което баща й беше донесъл в болницата. То трябваше да се казва Корнелиус Максимилиан, един герой, който двамата с Хана бяха измислили, когато тя беше малка.

— Тъкмо се сдобрихме — каза тя със слаб гласец, с надеждата, че Лукас ще разбере, без да й се налага да му обяснява.

Лукас се облегна назад.

— Хана… Мисля, че трябва да внимаваш с Мона.

Хана изпусна Корнелиус Максимилиан в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто… Смятам, че тя не ти желае доброто.

Хана зина от изумление.

— Мона седя до мен в болницата през цялото време! И да знаеш, че ако това има нещо общо със скандала на купона й, тя ми разказа за него. Преодолях го. Всичко е наред.

Лукас внимателно я изгледа.

— Всичко е наред?

— Да — каза тя с рязък глас.

— Значи… нямаш нищо против онова, което ти причини? — Лукас звучеше възмутено.

Хана отмести поглед. Предишния ден, след като бяха приключили разговора за А., бяха интервюирали манекените и момичетата си бяха тръгнали, Хана откри една бутилка „Столичния“ в същия шкаф, където майка й държеше сватбения сервиз от китайски порцелан. Двете с Мона се свряха в стаята й, пуснаха си „Незабравимата“ и разиграха една игра на пиене „Манди Мур“. Всеки път, когато Манди Мур изглеждаше дебела, те отпиваха от водката. Всеки път, когато Манди Мур се нацупеше, те пиеха. Когато Манди играеше като робот, пиеха. Изобщо не разговаряха за съобщението, което А. беше изпратил на Мона — онова за скарването им. Хана беше убедена, че само са се сдърпали за нещо глупаво, като снимките от партито, или дали Джъстин Тимбърлейк е идиот. Мона винаги казваше, че е, а Хана твърдеше, че не е.