Познай кой се върна

— Като й кажа, тя направо ще откачи — каза Спенсър Хейстингс на най-добрите си приятелки Хана Мерин, Емили Фийлдс и Ариа Монтгомъри. Тя изпъна морско зелената си тениска и натисна звънеца на вратата на Алисън Дилорентис.

— Защо изобщо трябва да й казваш? — попита Хана, като скачаше от стълбите върху пътечката и обратно. Откакто Алисън, петата им най-добра приятелка, беше казала на Хана, че само подвижните момичета са слабички, Хана гледаше да се движи колкото се може повече.

— Може би всичките трябва да й го кажем заедно — предложи Ариа, като почесваше временната татуировка на водно конче, която бе направила на ключицата си.

— Ще бъде забавно. — Емили прибра късо подстриганата си, червеникаворуса коса зад ушите. — Можем да си измислим танц и накрая да извикаме в синхрон „та-да-а!“.

— В никакъв случай. — Спенсър сви рамене. — Хамбарът си е мой — аз трябва да й кажа. — Тя отново натисна звънеца.

Докато чакаха, момичетата слушаха щракането на ножиците, с които озеленителите оформяха храстите в съседния двор на Спенсър, и ритмичното туп-туп, което се разнасяше от игрището за тенис на близнаците Феърфийлд две къщи по-нататък. Във въздуха се носеше аромат на люляци, скоро окосена трева и крем против слънчево изгаряне. Това бе типичният идиличен ден в Роузууд — всичко в града бе красиво, включително звуците, миризмите и обитателите му. Момичетата бяха прекарали почти целия си живот в Роузууд и се чувстваха големи късметлийки, че са част от това специално място.

Най-много им харесваха летата в Роузууд. На следващата сутрин, след като минеше последният изпит в тяхното училище „Роузууд дей“, те щяха да вземат участие в ежегодната церемония по дипломирането. Директорът Епълтън щеше да вика поименно всеки един от учениците, от предучилищна възраст до единайсети клас, и всеки ученик щеше да получи двайсет и четирикаратова златна игла — момичешката бе във формата на гардения, а момчешката — на подкова. След това щяха да бъдат пуснати във ваканция — десет великолепни седмици, прекарвани в събиране на тен, пикници, разходки с лодки и разходки до магазините във Филаделфия и Ню Йорк. Направо си умираха от нетърпение.

Но за Али, Ариа, Спенсър, Емили и Хана церемонията по дипломирането не беше ритуалът, отбелязващ началото на ваканцията. За тях лятото нямаше да започне без тяхното парти с преспиване на следващата нощ. А момичетата бяха подготвили изненада за Али, която щеше да превърне началото на лятото в нещо наистина специално.

Когато най-накрая вратата на семейство Дилорентис се отвори, пред тях застана госпожа Дилорентис, облечена в къса, бледорозова рокля, която разкриваше дългите й, мускулести, почернели прасци.

— Здравейте, момичета — хладно произнесе тя.

— Али тук ли е? — попита Спенсър.

— Мисля, че е горе, в стаята си. — Госпожа Дилорентис отстъпи встрани, за да им направи път. — Качвайте се.