Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Ганимед е мъртъв — каза той. — Тунелите вероятно ще оцелеят, но жизнената среда и социалните структури вече са разрушени. Дори някак си да успеем да накараме поддържащите системи да заработят пак — а това е страшно много работа, — колко хора ще останат тук? Колко ще отидат в затвора? Все нещо ще запълни нишата, но няма да е като преди.
— Заради лавинообразния ефект — вметна Холдън.
— Да — потвърди Пракс. — Точно това се опитвах да обясня преди малко. На Еймъс. Всичко ще се разпадне. Пристигащите помощи може би ще омекотят малко рухването. Но вече е прекалено късно. Късно е, и тъй като Мей е някъде там, а не знаем какво ще се повреди, трябва да дойда с вас.
— Пракс — каза Касандра. Не, Наоми. Може би мозъкът му все още не работеше с пълния си капацитет.
— Дори Стрикланд и онази жена да си мислят, че могат да ѝ осигурят безопасност, всъщност не могат. Разбирате ли? Даже и да не я нараняват, даже и тогава, всичко около тях ще се разпадне. Ами ако въздухът им свърши? Ами ако не разберат какво става?
— Знам, че ти е трудно — прекъсна го Холдън. — Но с нищо няма да помогнеш, като крещиш.
— Не крещя. Не крещя. Само ви казвам, че те ми отнеха момиченцето и трябва да отида да си го взема обратно. Трябва да съм с вас, когато отворите онази врата. Дори тя да не е там. Дори да е мъртва, аз трябва да съм този, който ще я намери.
Звукът беше отчетлив, професионален и странно красив: звукът от пълнител, влизащ в пистолет. Пракс не бе видял Еймъс да го вади от кутията, но сега тъмният метал се намираше в огромната му длан. Изглеждаше толкова малък в пръстите му. Пред очите на Пракс Еймъс вкара един патрон в цевта. После хвана пистолета за дулото, като внимаваше да сочи към стената, и му го подаде.
— Но аз мислех… — промълви Пракс. — Ти каза, че не съм…
Еймъс го протегна още сантиметър по-напред. Жестът не можеше да се сбърка. „Вземи го.“ Пракс го взе. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.
— Хм… Еймъс? — изсумтя Холдън. — Да не би току-що да му даде зареден пистолет?
— Докторът изпитва потребност да дойде, капитане — обясни Еймъс и сви рамене. — Затова мисля, че вероятно трябва да дойде.
Пракс видя погледите, които си размениха Холдън и Наоми.
— Май ще трябва да си поговорим за метода ти на вземане на решения, Еймъс — каза Наоми, като подбираше внимателно думите.
— Има си хас — ухили се Еймъс. — Веднага щом се върнем.
Пракс от седмици обикаляше станцията като местен жител. Бежанец, който няма къде да се дене. Беше свикнал с вида на коридорите, с начина, по който очите на хората се плъзгаха по него, за да не се опитва да им стовари тегобите си. Сега, когато бе нахранен, въоръжен и част от група, станцията се бе превърнала в различно място. Очите на хората продължаваха да се плъзгат по тях, но страхът бе различен, а с него се бореше и гладът. Холдън и Еймъс не бяха посивели от недохранване, нито пък имаха измъчения вид на хора, които виждат как всичко, смятано от тях за неизменно, се срива. Наоми бе в кораба, хакнала мрежата на сигурността и готова да координира движенията на тримата, в случай че бъдат разделени.
Може би за първи път в живота си Пракс се чувстваше като външен човек. Гледаше своя град и виждаше онова, което би видял Холдън: широк коридор със стени, чиято горна част се състоеше от оцветен лед; долната половина, където хората можеха неволно да ги докоснат, бе покрита с дебела изолация. Ледът на Ганимед можеше да смъкне плътта от костите дори при най-краткия допир. Коридорът бе прекалено тъмен, осветлението започваше да отказва. Регулацията на климата също не работеше. Един широк коридор, по който Пракс бе минавал всеки ден на път към училището, сега се бе превърнал в сумрачен проход, изпълнен със звуците на капеща вода. Растенията, които не бяха вече мъртви, умираха, и той усещаше застоялия вкус на въздуха в гърлото си — това означаваше, че скоро ще се включат резервните рециклатори. Би трябвало да се включат. Дай боже да се включат.
Холдън обаче беше прав. Измършавелите, отчаяни хора, покрай които минаваха, бяха доскорошни хранителни специалисти или техници по обработка на почвата, експерти по газова обмяна и помощен земеделски персонал. Ако станция Ганимед загинеше, лавинообразният ефект нямаше да спре дотук. След заминаването на последния товар храна Поясът, системата на Юпитер и безбройните бази, движещи се по собствени орбити около Слънцето, щяха да са принудени да намерят друг източник на витамини и хранителни добавки за децата си. Пракс започна да се чуди дали базите на далечните планети ще са в състояние да се изхранват. Ако разполагат с напълно оборудвани хидропонни съоръжения и ферми за мая и нищо не се обърка…