Лицето на смъртта

Преглъщам.

— Да, скъпа. Това е доста добро описание.

Бони има своите белези. Няма е. Все още има кошмари, които я карат да пищи насън.

Но не е сама.

Има мен, а аз — нея. Разликата е огромна.

Сега мога да видя Сара много по-ясно: тя пищи в мрака, но няма кой да я прегърне, когато се събуди. Това е така от доста дълго време.

Живот като този може да те накара да се заобиколиш от черно, мисля си аз. Защо не? Всичко е било мрак, така че най-добре да помниш този факт, най-добре да не се поддаваш на фантазията, наречена надежда.

Дрънченето на чаши ме изважда от собствените ми мисли. Елейна се е върнала с напитките ни.

— Портокалов сок за вас двете и вода за мен — съобщава тя, усмихва се и сяда.

— Благодаря — отвръщам аз и двете с Бони отпиваме от сока си.

— Чух какво каза на Бони — изрича след малко Елейна. — За онова момиче Сара. Ужасна история.

— Намира се в доста лошо състояние.

— Какво ще се случи с нея?

— Като я изпишат от болницата, ще е под опеката на полицията. След това зависи от някои неща. Тя е на шестнадесет. Ще я пратят в дом за сираци или в приемен дом, докато навърши осемнадесет.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Ще ми се обадиш ли? Преди да я изпишат от болницата?

За момент се изненадвам от тази молба, но само за момент.

Все пак това е Елейна. Тя е като ангел. Наскоро разбрах, че също е била сирак.

— Елейна, не би било добра идея да вземеш това момиче в дома си. Въпреки очевидното — че някакъв психопат е обсебен от нея — тя е истинска каша. Наранена е, да, но има нещо нередно в нея. Не знам какво е било миналото й, дали взема наркотици, краде или… каквото и да било.