Лицето на смъртта

— Искаш да ми кажеш, че когато се заинтересуваш от нещо, идваш тук и прочиташ някоя книга за него?

Кимане, голяма усмивка.

Мога да чета и да се уча, както и желанието да го правя — това искаше да ми каже. — Не е ли достатъчно?

Не бях сигурна дали е достатъчно. Да, в крайна сметка можеше да чете, но това не беше единственото. Имаше и други неща, които трябваше да научи. Също така не трябваше да се омаловажава социализирането, момчетата и приятелите. Трябваше да научи сложния танц да споделя света с останалите.

Всичко това минаваше като вихрушка през главата ми. Фактът, че Бони беше прочела няколко книги за изкуство и рисуване, а сега рисуваше постоянно — и то добре, ме успокои до известна степен, накара ме да не се страхувам толкова много и да оставя проблема за някой друг ден.

— Добре, скъпа — отвърнах аз. — Засега ще е така.

Духовното й израстване се виждаше не само в рисунките й, но и в способността й да слуша с внимание и невероятно търпение и да вниква в същността на емоционалните проблеми.

Бони беше дете в много отношения, но в други беше много по-голяма от мен.

Въздишам.

— Днес видях едно момиче на име Сара.

Разказвам й съкратената версия на историята й. Не й споделям, че е била принудена от Майкъл да прави секс с него, нито пък й описвам в детайли убийствата. Казвам й само важните неща — че Сара е сираче, че смята, че е преследвана от мъж, който нарича Странника, че е млада жена, която е достигнала връхната точка на отчаянието си, и че е готова да се поддаде на мрака, който я чака с отворени обятия.

Бони слуша с интерес. Когато приключвам, тя се замисля сериозно. Обръща се към мен, сочи себе си, после сочи мен и накрая кима. Необходима ми е секунда, за да разбера тази телепатична реплика.

— Тя е като нас, това ми казваш.

Бони кима, поколебава се, след което сочи себе си, но този път по-настоятелно.

— По-скоро като теб — отговарям, когато разбирам какво има предвид.

Кимане.

Поглеждам я.

— Смяташ така, защото е видяла как любимите й хора са убити ли, миличка? Както ти видя как убиват майка ти?

Тя кима, след което поклаща глава. Да — казва ми тя, — но не е само това. Прехапва долната си устна, мисли. Поглежда ме, сочи себе си и ме избутва.

Мой ред е да прехапя устната си. Вторачвам се в нея… и изведнъж разбирам.

— Такава би била и ти, ако не бях аз.

Бони кима, изражението на лицето й е тъжно.

— Сама.

Кимане.

Комуникацията с осиновената ми дъщеря е като четенето на пиктограма. Не всичко е буквално. Символиката има огромна роля. Тя не казва, че двете със Сара са еднакви. Сара е младо момиче, което е изгубило всичко и всички, които обича и — тук свършва приликата — което е останало само на този свят. Бони казва, такава щях да съм и аз, ако не беше Смоуки, ако животът ми беше приемни домове и спомени за смъртта на майка ми.