Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Сара кима.
— Остави ме там сама и след няколко минути го чух да влиза в басейна. — Поглежда ме. — По него време започнах да се чувствам замаяна. Губех съзнание и се свестявах. Полудявах.
Кой не би полудял на твое място?
— Както и да е — въздиша Сара. — Не знам колко време мина. Просто си спомням, че лежах там и имах чувството, че заспивам и се будя, но в действителност не заспивах… не знам. Сякаш припадах отново и отново. В един от моментите, в които се съвзех, той се беше върнал. — Потреперва. — Отново беше чист, нямаше кръв по него. Гледаше ме. Пак припаднах. Когато се събудих, бях долу, а той беше облечен. Държеше тенджерата в ръцете си. „Малко тук“, каза той и изля част от кръвта върху килима в дневната. След което каза „и малко тук“ и излезе на двора, за да излее останалата част от кръвта в басейна.
— Знаеш ли защо го направи? — питам аз.
Прекалено старите очи отново са се завърнали.
— Мисля… че така му се е струвало правилно. За него е било като картина. Това петно на килима, водата в басейна, нуждаели са се от още малко червено, за да станат както трябва.
Гледам я известно време, преди да си прочистя гърлото.
— Права си. Какво се случи след това?
— Разположи се до мен и започна да ме снима с камерата си. „Била си много неща, Малка Скръб. Сираче, лъжкиня, курва. Моят ангел на болката. Сега си убийца. Току-що уби друго човешко същество. Помисли си малко.“ Млъкна и навря камерата в лицето ми. Не знам колко време продължи всичко това. Не бях в съзнание. След това ми махна белезниците и ми каза, че си тръгва. „Почти стигнахме, Сара. Намираме се в края на пътешествието си. Искам да помниш, че вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие.“ След това си тръгна. — Тя ме поглежда. — Известно време губех и идвах в съзнание. Всичко беше черно пред очите ми. В следващия момент говорех с теб в спалнята.
— Не помниш ли, че ме повика?
— Не.
Килвам глава на една страна.
— Защо си го направила?
Сара ме изучава известно време и за момент ми напомня за Бони.
— Откакто навърших шест години, някакъв мъж отнема всичко и всички, които обичам. Никой не вярва, че той съществува. — Очите й оглеждат лицето ми и най-вече белезите върху него. — Четох за случилото се с теб и си помислих: може би тя ще ми повярва. Виждах, че си наясно със ситуацията. Какво е да изгубиш всичко. И да ти е напомняно за това всеки ден. Да се чудиш дали не е по-добре да умреш, отколкото да живееш. — Тя млъква за миг. — Преди няколко месеца започнах да си водя дневник и записах всичко в него. Всяка грозна подробност. Смятах да се свържа с теб и да ти го дам. — Тя свива едва рамене. — Предполагам, че го направих.
Усмихвам й се.
— Май наистина го направи. — Прехапвам долната си устна. — Сара, онова, което ти е казал… че си убийца… знаеш, че не е вярно, нали?
Тя започва да трепери. Треперенето бързо се превръща в тресене — цялото й тяло се тресе, очите й са ококорени, лицето — бледо, а устните — бели и стиснати.
— Бари… извикай сестрата! — провиквам се обезпокоена.
— Н-н-не! — отвръща Сара.
Поглеждам я. Тя клати глава, обгърнала е тялото си с ръце и се клати напред-назад. Готова съм всеки момент да натисна бутона на сестрите. Минава половин минута и тя започва да се успокоява. Цветът се завръща на лицето й.
— Добре ли си? — питам я и се чувствам глупава за това. Въпросът е ненужен.
Сара маха кичур коса от челото си.
— Случва се понякога — обяснява с изненадващо ясен глас тя. — Появява се от нищото, като пристъп. — Поклаща глава. Очите ни се срещат и аз се стряскам от яснотата и силата, които виждам в тях. — Всичко свърши, разбираш ли? Това е. Или ще го намериш и ще го спреш, или ще му отнема онова, което иска най-силно.
— Какво е то?
Погледът й е ясен, но изглежда като обладана. Силна е, но е изгубена.
— Мен. Повече от всичко той иска мен. Затова, ако не можете да го заловите, ще се махна завинаги. Чуваш ли ме?
Сара отново се обръща към прозореца и към слънцето и аз мога да споря с нея, да се противя, но осъзнавам, че за момента ни е напуснала.
— Да — отговарям с нежен глас. — Чувам те.
— Какво мислиш за всичко това? — пита Бари.
Отново сме на паркинга. Той пуши, а на мен ми се иска да мога да запаля и аз.
— Мисля, че това е една наистина много ужасна история.
— Така е — измърморва той. — Ако въобще казва истината.
— Ти какво мислиш?
— Чувал съм някои шантави неща и преди. Виждал съм доста лъжци. Не мисля, че тя е една от тях.