За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Либаний4 казва, че в Атина, ако един чужденец се е намесвал в народното събрание, той е бивал наказван със смърт, защото накърнявал правото на суверенитет.
Най-важното в тоя случай е да се определи броят на гражданите, които трябва да съставят народното събрание; иначе няма да се знае дали целият народ се изказва или само част от него. В Лакедемон са били нужни десет хиляди граждани. В Рим, роден в нищожество и стигнал до величие, в Рим, създаден, за да изпита всички превратности на съдбата, в Рим, който ту вижда всички свои граждани извън стените си, ту затваря цяла Италия и част от света между стените си, тоя брой никога не е бивал определян; и това е една от големите причини за неговото разпадане.
Народ, който държи в ръцете си върховната власт, трябва сам да направи всичко, което може да свърши добре; а това, което не може, да го направи чрез своите пълномощници.
Но неговите пълномощници не могат да бъдат такива, ако не са назначени от него самия; ето защо основен принцип на тоя вид управление е, че народът сам избира своите пълномощници, т. е. своите длъжностни лица.
Както монарсите, и дори повече от тях, народът има нужда да бъде ръководен от съвет или сенат. Но за да има в него доверие, той трябва да избира неговите членове — било непосредствено, както в Атина, било чрез определено лице, както понякога се практикувало в Рим.
Народът удивително сполучливо избира тези, на които трябва да повери част от своята власт. Тук той не се ръководи от друго освен от обстоятелствата, които не може да не знае, както и от най-очевидните факти. Той знае например много добре, че някой е бил на война и е пожънал такива и такива успехи; и ето — този човек е много подходящ да бъде избран за пълководец. Той знае, че някой е съвестен съдия, че хората са доволни от неговото съдийство, че никога не е бил уличаван в корупция, и ето — това е достатъчно той да бъде избран за претор. Той е поразен от щедростта и богатството на някой гражданин; това стига този гражданин да бъде избран за местен съветник. Всичко това са факти, които народът научава по площадите по-добре, отколкото монарсите в своите дворци. Но ще може ли той да извърши някакво дело, да изучи местата, възможностите, благоприятните моменти, ползувайки се само от тия знания? Не, не ще може.
Ако някой се съмнява в естествената способност на народа да разпознава достойнствата на тези, които избира, нека хвърли поглед върху удивително точните избори, които са правели атиняните и римляните; това е нещо, което без съмнение не може да се обясни със случайността.
Известно е, че макар народът в Рим да си е извоювал правото да издига на държавни длъжности плебеи, той не си е разрешавал да ги избира; и макар в Атина, според закона на Аристид5 да е можело на тия длъжности да бъдат допускани хора от всички класи, простият народ по думите на Ксенофонт6 никога не е претендирал за длъжности, от които е зависело неговото благополучие и слава.
Както по-голямата част от гражданите са напълно способни да избират, без да имат качествата да бъдат избирани, така народът е напълно способен да прецени властта, без да има качествата да управлява сам.
Необходимо е работите да вървят и да се движат нито много бавно, нито много бързо. Обаче народът е или прекомерно деен, или прекомерно бездеен. Понякога със своите стотици хиляди ръце той обръща всичко; а понякога със своите стотици хиляди крака пълзи като насекомо.
В народната държава народът се дели на определени класи. В различните начини да се прави това деление са се проявявали великите законодатели; и тъкмо от правилността на делението е зависела трайността и разцветът на демокрацията.
Сервий Тулий е следвал, създавайки своите класи, духа на аристокрацията. Като четем Тит Ливий7 и Дионисий Халикарнаски8, ние виждаме как той поверява правото на гласуване в ръцете на първенците; той е разделил народа на Рим на сто деветдесет и три центурии, които са образували шест класи. Поставяйки богатите, но най-малко по брой в първите центурии и по-малко богатите, но повече на брой в следващите, той захвърля цялата беднота в последната центурия; и тъй като всяка центурия е имала право само на един глас, ставало е така, че правото на гласуване се е предоставяло не на лицата, а на влиянието и богатството.