Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Така се разминахме за втори път.
Новата 1968 година посрещнах в Габрово, а той се ожени.
В живота винаги се получава така.
Бях избрала още в началото вечно приятелство. И никого не мога да виня!
Мъчех се да свикна да живея без морето, да лекувам раните и да пиша стихове — в тях вграждах чувствата си, отглеждах любовта си, пазех я жива…
А той се опитваше да подреди живота си и да пише, както само той умее… И при него като че ли не всичко беше това, което е очаквал.
В писмото си от 9 февруари 1968 година ми пише: „Писмото ти е страшно хубаво!… Аз, какво — готвя се за един месец неплатен отпуск. Затварям се вкъщи и ще преработвам ръкописа. Не съм щастлив. Нещо все липсва, все не достига, тъжно и пр. Но и на нашата улица ще цъфнат бадемите. С удоволствие бих седнал сега с теб някоя кръчмица, ще седим до прозореца, ще говорим за стихове и мъжки работи. Ще изпием по два коняка, ще припалваме цигари и ще мълчим. Ще псуваме рядко…“
Есента на 1968 година долетя при мен с картичката му от Москва: „Привет от белокаменната столица — непокорената и легендарната!…“
Той беше успял. И бедното ми сърце беше щастливо — морякът беше потеглил към широкия свят, скътал сред книгите и вещите и нашето изстрадано, вечно приятелство.
Писмата, които си разменяхме, бяха повече от ласка…
„Здравей, батьовото! И ще ни връхлитат събития, нелепи и страшни неща, и от една страна ще нареждаме дувара, а от друга — той ще се събаря. Не ме учудва и твоето положение, понеже — от една страна — не мога с нищо да ти помогна, а от друга — и моето дередже е шупнало и колкото шекер да му притурям, все ще накиселява… Не се надявай, че ще бъдеш щастлива — щастие няма! Това е залъгалка за глупаци, които живеят само чрез стомаха си и самодоволството им е всъщност кравешко преживяне. Не се учудвай на мислите ми. Вън вие снежна буря (тук му викат «метель»), а аз цял ден съм чел теория на литературата, че утре имам изпит, и умора, и ред други неща ме карат да се чувствам самотен, подяден. Ако се чукна някъде — на кухо ще звънне… За тебе. Дай бог, не ме лъжи, имаш талант. Но ти липсва нещо по-страшно, и на мен липсва. То е вглъбяването, общението с голямото слово, сливането с това, което пишем. На теб ти предстои женска поезия. Намери книгите на Марина Цветаева (обезателно), на Вера Ингберг, Ахматова и др. Чети Багряна — цялото й творчество, изучи Станка Пенчева и Надя Кехлибарева. Съвсем сериозно ти пиша. Живей си младостта по сърце. Не робувай на «роднински» съвети, обичай, люби, давай и вземай от живота. Бъди вярна само на свой, изграден от тебе морал. И пиши!… Стискам ти лапичката.“
Така ми пишеше в навечерието на 1969 година.
И две години по-късно:
„Ружо, Ружо! Зеленоока Ружо! Сети се за бедния емигрант — най-после! Пък си надписала картичката си баш в този ден, кога навършвам тридесет годинки! От ювиги хана — папер не остана! Смляха ни се кокалите и амбициите — олисяхме, сбръчкахме се, бузи и шкембета завъдихме… Не съм те виждал повече от десет години и — не знам. Във Варна имаше една намахана поетеса — мъжко момиче! Тъй или иначе, ние сме калпави пари и не се губим. Да се срещнем същите. Че това е! Стискам лапа!…“
Така минаваха дните, месеците… Забързани, изгубени в собствените си лабиринти, съхранили въпреки всичко едно чувство без име, неподвластно на класификации, време и разстояния. Писма с мои стихове и проекти на негови книги преодоляваха огромните разстояния. Той ми връщаше стиховете с ремарки, препоръки, напътствия…
Успяхме да се видим във Варна през лятото на 1970 година. За кратко — колкото да изпием по чаша и да си поговорим, като в доброто старо време…
2 април 1971 година:
„Привет, зеленоока болярке! Трудно се завъртяха нещата: някога беше батьовото, но пуста синя кръв — обърка работата, взе, че се разхубави и изпорти доброто обръщение. И тъй, вече не си батьовото, вече аз почнах да ставам какиното. Първо — писмото ти е хубаво, па и стиховете ти са почти хубави. По тях имам следното: омекотявай фразата по женски, както гониш мисълта, така гони и настроението и най-вече звучността на фразата, нейната гъвкавост и афористичност. Скарай се веднъж завинаги с причастията. Изхвърляй «един», «една» и пр. Сега погледни стихотворенията. Значи: Може по-тъпо да е станало, но е по-логично, по-граматично. «Едно единствено пристанище» е пейчевско, хвърляй го. И по-смело, по-широко! И писане му е майката! Ти не се цупи, че те «критикувам» и не псувай. Обичам си го това маханджийство. Иначе какво да ти кажа? Станала си много хубава. Ужасно си се променила! Чудо е станало с теб! Дай Бог на лято пак да се видим. При мен нищо по-завързано. Книгата ми се забавя за май месец. Аз ще гледам да дойда — Габрово или Търново — но… за това допълнително. Благодаря за поканата «Тракия», но засега завършени разкази нямам. На лято и за това ще пием по един карчаг вино, дето е за мъжки деца…“