Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Ние бяхме от различни възрасти, различни съсловия и с различно образование — бъдещи инженери, икономисти, лекари и настоящи матроси, талиманки и стругари, локомотивни машинисти и строителни работници, журналисти… С първи публикации в централната и регионална преса, с първи книги… Варненските вестници „Народно дело“ и „Полет“, „Маяк“ — на БМФ, Радио Варна, алманах „Простори“ — благодатно поле за нашите изяви…
Кольо Севов, нашият ръководител, имаше зад гърба си вече две тънички стихосбирки — „Когато котвите се вдигаха“ и „Моряшки възел“, много по-млада от него втора съпруга — незаменимата Драга, едно великолепно бебе — втората му дъщеря Тереза и половин апартамент жилищна площ…
Толкова далече пред него са Девня и Долината на голямата химия, странстванията из Индия и древните корени на българската нация, десетките поетични и публицистични книги, приятелствата с поети от цял свят, знаковата книга „Градището“, коварната болест, която го отнесе толкова рано… През целия му творчески път до него беше крехкото, но незаменимо рамо на Драга — любима, съпруга, майка на двете им чаровни дъщери, машинопистка, секретарка, редактор, мениджър, съветник…
Сега, след толкова години, си мисля, че това е било непосилен товар за една млада жена — в името на деца и съпруг-творец, да се откаже от всичко лично — висше образование, професия, реализация… Но тя издържа, до сетния му дъх… Не съм сигурна и сега, връщайки колелото на времето назад, дали Кольо приживе докрай осъзна нейната саможертва?!…
Но в онази чаровна 1964 година, Кольо Севов беше нашият строг ръководител, прецизен редактор, приятел… И досега пазя ръкописи с негови ремарки — сурови понякога, но винаги продиктувани от желанието му да ни насочи към трънливия път на самоконтрола в поезията…
В онази далечна 1964 година матросът Никола Радев имаше вече своята първа „Матроска обич“. Малка книжка, колкото можеше да побере джоба на матроския му шинел!
Но русокосото момче от село Левски беше тръгнало преди години към големия град, към Варна, с прости свински цървули на краката и много воля, хъс и жажда за красота… И с маршалския жезъл под домашно тъканата риза!…
Той никога не забрави тези цървули! Никога не ги захвърли! Пазеше ги като свиден спомен… С тях той премина през годините — работа в завода и вечерна гимназия, три години във флота, директор на културен дом и журналист в Радио Варна, литературен институт „М. Горки“ в Москва, помощник-капитан в БМФ, десет години директор на „Профиздат“ и сега — Председател на основания от дядо Вазов Съюз на българските писатели… Дванадесет книги, някои от тях преведени на немски, унгарски и руски. Четири издания на „Седем ключа на вода“, за която му е присъдена Голямата литературна награда „Варна“. А последната му книга „Когато Господ ходеше по земята“ (1999) няма аналог в българската литература — своеобразен весело-тъжен, с филигранна словесност, пантеон на паметта за редица писатели — живи и мъртви, български и руски… Както казва в епилога на книгата си — раздумка за „прекрасния писателски труд и нерадостната съдба на писателя“. „Тази раздумка за мен е утеха и надежда.“
Той никога не забрави откъде е тръгнал, винаги — готов да ни помогне с каквото може, завинаги — един от нас…
Но тогава, в далечната 1964-та, той беше още в подстъпите към върха. С изгарящия кожата под галанката маршалски жезъл!…
Сред нас беше тогава и приятелят Богомил Тодоров, странният поет с печално-унесена усмивка на изпитото бледо лице. Съвременник на Пеньо Пенев и не по-малко талантлив от него. Истински Дон Кихот, дошъл при нас отдалеко, трагично тръгнал си от този свят — недолюбил, недолюбен, самотник с щедро, голямо сърце, посечен толкова рано от великаните — вятърни мелници… Препрочитайки посмъртно издадения сборник стихове „Изповед“ (издаден от „Профиздат“ с помощта на Никола Радев през преломната 1989 година), сега, 2003 година, оставам поразена от съвременното звучене на стиховете му. В края на „Мисля си“ от книгата му „Мъжки времена“ Богомил казва:
Ако тогава, през 1982 година, той не беше се самоубил, може би щеше да го стори сега, отвратен от бездушието на Държавата към крехките духовни строители на България. И щеше да си отиде от този свят огорчен и унизен, както ни напуснаха Дамян Дамянов, Христо Фотев, Георги Рупчев, Христо Банковски… Списъкът е толкова дълъг, болката — неизмерима…