Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Но тогава, във Варна, Богомил беше жив, деликатен и непохватен, с очи, в които се сплитаха светла обич и странна печал…
Душата на нашето малко общество беше обаче Тодор Ризников, непрежалимият Тодор Ризников, защото и той си отиде без време…
С невероятно чувство за хумор, все пак трудно приемаше бездушието на издателствата към неговата мъжка книга „Ловецът на диви патици“, излязла след дълги перипетии през 1979 година в изд. „Народна младеж“.
Само той можеше да измисли и осъществи такъв езоповски номер на бездарния и непросветен редактор, върнал ръкописа на романа му. В онези години историята се предаваше от уста на уста, почти като притча… За да докаже некомпетентността на Тихомир Йорданов от Варненското издателство (впрочем публична тайна за пишещата гилдия), той сяда и преписва, като само сменя името на автора със своето, бисера от руската класика „Смъртта на Иван Илич“ на Л. Н. Толстой и му го изпраща, заедно с една своя детска повест. За да не бъде обвинен в плагиатство, запознава предварително Тодор Стойчев, тогава първи секретар на ОК на БКП във Варна… Естествено, след известно време получава отговор, в който руският класик е направен на пух и прах!? Малко по-ласкав е отговорът за детската книжка…
Много конфузна ситуация за редактора, но какво да се прави, в онези години съдбата на много от нас зависеше понякога от такива малограмотници…
Добре, че талантът все пак е като птицата-феникс — удар след удар, а той пак е жив, напук на бездарието!…
След като напуснах Варна през 1967 година, с Тодор Ризников се видяхме в Димитровград през май 1969 г. на тържествата по случай 10-годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. Наскоро беше загубил майка си и целият беше в черно. Непозната тъга беше заседнала в езоповското му лице. Жалихме за Пеньо съвсем лично, напук на пищните държавни тържества, пихме и говориме за съдбата, тази, която не може да ни отмине…
По-късно, вече студент във Великотърновския университет, често ми гостуваше, говорехме си на любимата му тема — Веда Словена, за мечтата му да се издадат всички песни от нея… По-нататък пътят му премина и през Музея на литературата в София, за да го видя години след това като отшелник… и атракция в една пещера в подножието на Мадарския конник!?…
Вестта за неговата смърт угаси още една звездичка в сърцето ми.
Специално място искам да отредя за един странен мъж в нашето малко общество — Трифон Игнатов. Локомотивен машинист по професия, той беше природно озарен с интелект, талант и доброта. От него научих толкова много неща за живота, но едно и досега не мога да забравя — за младите жени, които германците доброволно, а често — и насила, са завличали на нос Галата край Варна и след „сеансите“ възнаграждавали с печат — специално направен, топен в неизтриваемо мастило… Татуировка, която ги белязва за цял живот — запазена, чисто немска територия — да знаят следващите, че „стоката“ е проверена… Това — в далечните години на немското „присъствие“, в средата на миналия век… „И сега, двадесет години по-късно, — казваше със скрита болка Трифон Игнатов, — тези жени, отивайки на баня, под любопитните и жестоки погледи на младите жени около тях, продължават да носят в душата си ужаса, болката и унижението от педантичността на великата арийска раса, на Третия Райх…“
Омачкаха ни воденичните камъни на живота, разпиляхме се из България. Години нищо не чух за Трифон Игнатов. Той така и не успя да издаде книгите си. Разбрах скоро, че вече не е между живите. Нещо в мен се скъса…
Оставям, запалена в сърцето си, една крехка свещица за него!
Турхан Расиев и Цвятко Дечев бяха близки приятели, съквартиранти и състуденти във ВИНС — Варна. Изключително продуктивен епиграмист и мистичен поет — невероятна комбинация! Но те така добре се разбираха. А аз заработвах по някоя безплатна вечеря в Клуба на културните дейци, като им чертаех проектите — и двамата бяха специалност „Икономика на строителството“. Нали бях бъдещ инженер! Турхан се издържаше почти изцяло от хонорарите. Сега би умрял от глад, както впрочем гладуват болшинството български поети и писатели!…
Турхан имаше невероятно чувство за точната дума, а това е толкова ценно при късите сатирични форми. Винаги съм го питала на какъв език ги създава — на български или на майчиния, на турски? „Различно — смееше се Турхан — ако ми хрумне на турски — превеждам я на български, и обратно“.