Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Колко просто беше да пробягам на един дъх стъпалата и прекося улицата, която ни разделя, завинаги…
Морякът беше някъде там, сред безбрежните морета, както винаги безмълвен, а аз все още не бях узряла за истината, че в любовта ако не уважаваш себе си, губиш и себе си, и любовта… Бях само на 20 години!
А и нашата любов с Моряка беше съвсем бездомна. Неговият истински дом, всъщност, беше моторен кораб „Алкаид“. Алкаид, най-ярката звезда от съзвездието „Орион“. И затова, съвсем естествено, станах жена именно в каютата му на „Алкаид“, едва навършила 20 години. След дълъг рейс корабът им беше акустирал на варненското пристанище и нали си бяхме бездомни, след безкрайните разходки по смълчаните варненски улици, престъпих трепетна прага на каютата му. Бях решила в себе си, че трябва да премина през великото тайнство на познанието.
Под филистрината се плискаха кротките вълни на залива. И крясъците на гларусите като че ли възвестяваха на света, че едно влюбено момиче става жена на обветрения от световните бури кораб с име на странна и красива звезда…
Оттогава, вече толкова години, не мога да гледам равнодушно звездното небе и винаги търся Орион.
В онази топла септемврийска утрин, когато отмаляла се прибирах към квартирата си, имах чувството, че всички забързани минувачи разбират — с мен е станало чудо — аз съм вече ЖЕНА!
През тези две години пишех стихове, много стихове — за морето, за Моряка, за любовта… Но за едно от тях искам да разкажа. Корабът им беше някъде около Гибралтар и имаше месеци напред плаване до Куба и обратно. Исках да му пратя едно стихотворение като ласка през хилядите мили. Служителката в пощата, прочитайки текста на радиограмата, ми се усмихна съучастнически, прилежно изброи думите на стихотворението и каза сумата, която да заплатя. А аз си мислех за думите, които ще прелетят морета и океани, за да кажат на един моряк, че тук, на сушата, го обичат и чакат. Представях си радистите, които ще станат съпричастни с чувствата ми…
А сега, през годините на зрелостта, си мисля, че постъпката ми е била един детински, подсъзнателен SOS за любовта ми… Вик за съпричастие, зов за помощ, надежда за бъдеще…
През този период загубих баща си. Загина вследствие на автозлополука по време на служебна командировка близо до Габрово, родния му град. Само на 44 години го положихме в земята — завинаги! Беше широко скроен човек и винаги ще ми липсва!…
И досега като вървя по улицата, имам чувството, че ще го зърна да се усмихва срещу мен. Приятелите му бяха дали прякора „Човека“ и си мисля, че не е било случайно! На погребението го изпрати цяло Велико Търново. Имаше толкова много цветя, топли думи за него, искрени сълзи на близки, приятели и колеги… И досега нося една светла сълза за него в душата си!
Майка ми на 39 години остана вдовица. Брат ми беше още малко момче и тя се чувстваше самотна и безпомощна. А и финансово вече ставаше за всички ни все по-трудно. Започнах да си мисля, че може би ще трябва да се преместя някъде по-близо до нея, до Велико Търново… Във ВМЕИ — Габрово вече имаше и редовно обучение.
А и разбирах, че трябва да се отдалеча от Моряка, да осмисля всичко… Да направя баланс на чувствата, да проверя и него, и себе си…
Зрелостта покълваше в душата ми, а с нея — и мъдростта.
Преместването ми в Габрово беше болезнено, като ампутация…
Морето, приятелите, любовта ги нямаше край мен, а ги чувствах така усезаемо.
Постепенно свикнах с болката и липсата, като вълчица ближех тайно раните си и продължих напред.
Морякът един път ме посети с новата си кола. Гледах го вече с трезви очи и не можех да простя болката, която ми е причинявал преди. Вече не можех. Говорехме си за празнуване на Нова година във Варна, но знаех, че няма да отида.
След месеци, от приятели разбрах, че баща му е починал. Когато е бил на рейс — дошъл си е месец по-късно. Знаех вече какво е да загубиш баща, който обичаш, и си представях какво е да не можеш да го изпратиш в последния му път. Обадих му се по телефона и за миг жестокостта ми се сломи — прелетях километрите до Варна на един дъх. Исках да проверя дали всичко е мъртво между нас — и наистина не беше същото…