Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Неоправдана ревност — от негова страна, липса на розови очила — за мен.
Бях се научила да живея без него. Само морето така ми липсваше! Него никога не можах да прежаля!
Видяхме се съвсем случайно след много години.
Аз току-що се бях развела и с децата почивахме през лятото във Варна. Разхождахме се по кея и се любувахме на ветрохода „Калиакра“. Тогава го видях да излиза от корабчето, което чисти от мазут Варненския залив. Беше в края на работното време. Побелял, остарял, схванат от ревматизма, основна награда за годините, прекарани на вода…
Искрено се зарадва на срещата ни.
Гостувахме на сестра му, разхождахме се, заедно с децата, в любимата ми Морска градина.
Не му бе провървяло много. Малко след като се видяхме за последен път, се оженил за рускиня, стара негова приятелка от времето преди да го познавам. Имаха дъщеря. Беше му вгорчила живота. След последвалия развод за нея останали дъщерята и апартамента, с толкова лишения построен от него. Сега тя си живееше в него с настоящия си приятел, на който дъщеря му казваше „татко“, а на собствения баща — „чичо“… А той живееше на колибата в лозята.
Изведнъж цялата фамилия си спомни колко много съм го обичала, колко много сме се обичали и колко ще е хубаво да се съберем сега!
Сега?
Нашето „сега“ беше погребано там някъде, далече в миналото. Той, загубил всичко, търсеше спасение в моята някогашна любов. Но аз не бях същото искрено и доверчиво двадесетгодишно момиче, което вярваше, че светът е станал по-красив и по-добър, защото любовта го е направила жена!
Поклоних се доземи на любовта си и именно защото ми е толкова скъпа, отминах нататък!
Второ пристанище — Габрово
„Бели щъркели, мои сънища бели…“
(септември 1967 — март 1972)
В Габрово първо трябваше да се преборя с мъката по Варна и по морето. Вечер, щом затворех очи, пред мен преминаваха варненските улици — къща до къща, магазин до магазин, любимите тихи кафенета… Чувах прибоя, протяжния писък на гларусите… Липсваха ми приятелите от литературната група. Пишех дълги писма на Драга Севова, на приятелките ми Валентина Ганчева, Юлия Костова и Дора Николова… Понякога получавах писма от тях и всеки ред беше малък празник за мен. Живодар Душков пишеше редовно от родната казарма и писмата му бяха дълги, дълги — в истинския смисъл на думата!
Бързо открих сродни души в Габрово чрез местния вестник „Балканско знаме“. Първите ми публикации в него ме свързаха с хора, които останаха за мен приятели за цял живот, независимо от това, къде ни запиляха пътищата на живота: Кольо Атанасов и Иван Венков (вече покойници), Емил Розин, Борис Данков, Минчо Минчев, Петър Цокев, Мария Шандуркова, Цвятко Йовчев, Йордан Хаджиев, Христо Бекриев, Радослав Бумов (също покойник), Генчо Витанов, Георги Ганев, Димитър Горсов…
В кафенето на Клуба на културните дейци идваха и приятели от другите културни гилдии — художниците Никола Николов, Кънчо Цанев, неповторимият Калми, Снежина и Емил Попгенчеви, актьори, музиканти…По него време скулпторът Величко Минеков работеше също в Габрово — монтираше вълнуващите композиции за моста до Културния дом.
Толкова незабравими вечери… Не се чувствах вече изгубена, не се чувствах сама.
Секретарката на клуба, Надежда Катевска, интелигентна и чаровна жена, беше събрала около себе си плеяда талантливи хора и имах направо късмет, че бях там в тези години.
Тогава в Боженци започнаха реставрации на възрожденските къщи и се появиха първите творчески заселници — Андрей Германов, Станислав Сивриев, Слав Хр. Караславов, Орлин Василев…
На работа в Клуба дойде Венета Братинова и брат й, поетът Петко Братинов, често беше гост на нашето малко културно общество. Макар и рядко, появяваше се и Христо Банковски. Малко по-късно с алманаха „Зорница“ в Габрово се установи и поетът Янислав Янков.
Литературни четения, конкурси, публикации, творчески срещи, гостувания на софийски автори, литературни критици, издатели… Литературната ни група даже издаваше списание „Мизия“.
Наистина, имаше неофициална и официална цензура, често ни събираха ресорните от ОК на БКП да ни поучават за какво е хубаво да се пише, какво да рисуват художниците, обясняваха ни коя музика е упадъчна… Но това беше и стимул да се излъже цензурата, казваха се силни думи, не беше пречка да се пишат честни стихове…