Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Попивах разказите на Моряка за далечните земи, за онези страшни часове на самота, в които мъжете копнеят и мразят, а знойните жени от лъскавите календари над койките проникват във всяка пора на жадната им за ласка кожа… Дълги, жестоки часове и дни, в които желязото на корабния корпус парализира волята на иначе железните мъже…
И друго ми разказваше Морякът — за далаверите на големите шефове от БМФ, за това как все ги минават с валутата… Тогава за първи път се сблъсках с двете страни на медала. Прозрях, че и в морето може да има кал!
В тези две години едва ли се събират два месеца да сме били заедно. Той все пътуваше, а аз имах възможността да наблюдавам моряшките жени на Варна:
Имаше скромни и тихи жени, които носеха кръста си кротко и безропотно, защото и техните легла с месеци бяха студени и празни. Отглеждаха децата си и стискаха спечелените с толкова лишения долари от вечно отсъстващите им съпрузи.
Имаше и друга порода моряшки съпруги — лъскави, вземащи всичко от живота. Те бяха облечени по „Некерман“, пушеха само вносни цигари, караха лъскави коли, пиеха си кафето в сладкарницата на хотел „Варна“ и леглата им рядко оставаха празни… И щом съпругът стъпеше на кея първо проверяваха багажа му и спестовната книжка, а после питаха как е минало плаването…
Затова моряците, щом стигнат родната земя, посягат към чашката.
Едни, заради лишенията, заради самотата, и своята, и на близките си. Децата им израстват без тях, жените им повяхват и остаряват неусетно, между плаванията. И тази вечна надпревара с времето и живота — да съградиш дом, да изучиш децата си, да си купиш кола… Докато се обърнеш — животът се изнизал между пръстите ти като шепичка морски пясък… Остават при теб ревматизмът от живота сред влага и самота, неусетното отчуждение от тези, чакали те на сушата…
Други пият, за да не мислят за това, което знаят…
Приказките за пристанищни барове, проститутки и сладък живот на моряците по далечните земи са измислени от домоседите, за оправдание на своите пороци… Глупости, пълни глупости — та нали в баровете искат долари, и пристанищните момичета искат долари, да не говорим за рисковете от болести и наказания от вечно бдящата в онези години будна гражданска съвест на помполита на кораба…
Морякът имаше голямо семейство и малък дом — тесен за всички — баща пенсионер, работил цял живот за едната скромна пенсия, майка, отгледала двама сина и една дъщеря, въпреки недъга си (имаше деформация на единия крак по рождение), по-голям брат, вече със семейство, сестра ученичка… И къща от две стаи. В едната (тя и кухня), спяха родителите му, а в другата — той и сестра му. Там беше и пианото на сестра му. Две малки кутийки, населени с хора, свикнали да се грижат един за друг и да разчитат на другия… Истински патриархален дух, истинско българско семейство!
Морякът беше поел кръста на саможертвата — да бъде финансов стълб на фамилията. По-големият му брат беше актьор и естет (със съпругата си играеха във варненския куклен театър) и обичаше хубавите цигари, хубавите дрехи… Понякога ми беше жал като гледах как сваляше новата кожена шуба от гърба на Моряка, часовника от ръката му… И тези дълги скъпи вечери по варненските ресторанти — все за сметка на Моряка…
Сестра му учеше в музикално училище — свиреше на флейта. Той толкова залагаше на нейното бъдеще! Осигуряваше й винаги най-хубавото — дрехи, гримове, скъпи френски парфюми, бижута…
Фамилията не одобри моята поява — застрашавах тяхната идилия… Щях да имам след няколко години висше образование, интелигентна бях и може би се страхуваха, че ще пресека рога на изобилието. При броените дни на неговите почивки между плаванията крадяха всяка минута, в която можехме да бъдем заедно сами…
Той знаеше колко много го обичам и се страхуваше да не се разочаровам с годините, искаше и той да бъде докрай почтен с мен, искаше покорна жена и моят дух го плашеше…
Беше странна смесица от английски рицар, балкански тиран и гагаузки инат… Било ни е писано да се срещнем, да се познаем и да се разделим.
С часове чаках да звънне на вратата… Не спях, не ядях… Сърцето ме болеше от очакване…
Никога не ми писа писмо, никога не ми изпрати радиограма за празник, за рожден ден… Да не ми даде напразни надежди. Остави ме да реша сама — мога ли да бъда покорна душа, или по-добре сама да си отида…
Една зимна вечер сняг посребри цяла Варна — беше толкова красиво… Внезапно позната и любима гръцка мелодия („Първата целувка“) прекоси улицата и се разпиля по сребърните цветя на прозореца ми… Отсреща, облегнат до входа на Стопанския институт, свиреше Вечния спътник… После дълго пуши цигара и проблясващото й огънче прогаряше направо душата ми… Чакаше там, под снежинките, тъжен и самотен.