Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Аспитис седна в леглото до нея. Стройното му тяло беше неприятно топло до кожата й.

— Какво има? — попита той и се прозя.

— Извинете, господарю. Вика ви кормчията. Тоест, моли да го извините и да дойдете. Смята, че вижда признаци на буря. Доста странни.

Графът отново легна по гръб.

— Пресвета майко! Колко е часът, човече?

— Ракът тъкмо се скри зад хоризонта, лорд Аспитис. Средата на смяната, има четири часа до разсъмване. Много съжалявам, господарю.

Аспитис пак изруга, след това посегна към пода за ботушите си. Макар че вероятно знаеше, че Мириамел е будна, не й каза нито дума. Мириамел зърна брадатото лице на моряка в светлината на лампата, когато вратата се отвори, после чу стъпките на двамата по коридора към стълбата за палубата.

Остана да лежи в тъмното безкрайни минути, заслушана в ударите на сърцето си, които заглушаваха безветрения океан. Беше ясно, че всички моряци знаеха, къде е Аспитис — те очакваха да го намерят в леглото на неговата метреса! Срамът я задуши. За миг помисли за горкия Кадрах долу в тъмния трюм. Той бе прикован с железни вериги, но нима нейните невидими окови бяха по-удобни?

Мириамел не можеше да си представи как би могла отново да ходи по палубата под погледите на ухилените моряци — точно както не можеше да си представи да се изправи гола пред тях. Едно е да те подозират, друго е да си част от всекидневието, известно на целия кораб: и когато е необходим на нощните дежурни, Аспитис да бъде намерен в леглото й. Това последно падение сякаш се стовари върху нея като огромен, вцепеняващ студ. Как въобще вече щеше да може да излезе от каютата си? И ако някога го направеше, на какво би могла да се надява в бъдеще освен на принудителна женитба със златокосото чудовище? По-добре да беше умряла!

Изхлипа в тъмното. Бавно, сякаш се приближаваше до опасно животно, известно време размишлява над тази идея — тя беше зашеметяваща със силата си дори като неогласена мисъл. Бе си обещавала, че ще издържи на всичко, че ще може да плува с всеки прилив и да лежи щастливо под слънцето на всеки плаж, който я приеме, но вярно ли беше това? Би ли могла някога да се омъжи за Аспитис, който я бе превърнал в своя държанка, който бе помогнал да убият вуйчо й и беше доброволна маша на Приратес? Как би могло едно момиче — не, вече една жена, помисли тя унило — как би могла една жена с кръвта на Престър Джон във вените си да позволи такова нещо да се случи с нея?

Но ако животът, който й предстоеше, беше толкова непоносим, че смъртта изглеждаше за предпочитане, вече нямаше от какво да се страхува. Вече можеше да направи всичко.

Мириамел се измъкна от леглото, бързо се облече и крадешком се измъкна в тесния коридор.

Изкачи се по стълбата възможно най-тихо, като вдигаше главата си над парапета само колкото да се увери, че Аспитис все още говори с кормчията. Разговорът им явно беше твърде оживен — те така размахваха фенерите си, че пламтящите фитили рисуваха черти по черното небе. Мириамел бързо се спусна обратно в коридора. Някаква студена пресметливост я бе завладяла след новопридобитата й решителност и тя тръгна тихо и уверено към каютата на Аспитис. Промуши се през вратата и я затвори.