Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Ема понечи да направи крачка напред, ала пътеката поддаде под краката й и в продължение сякаш на много повече от секунди, тя като че ли падаше към черната вода. А после Джулиън я улови. Ръцете му се обвиха около нея и те паднаха заедно през арката.
Сенките на тавана се бяха удължили. Артър седеше неподвижно, загледан през прозореца със съдраната хартия към лунната светлина над морето. Досещаше се къде бяха сега Джулиън и останалите — познаваше лунната пътека, така, както познаваше и другите пътища в Царството на феите. Беше бягал по тях, преследван от крещящи глутници гоблини и пиксита, препускащи пред своите господари, неземно красивите принцове и принцеси на феите. Веднъж, в една зимна гора, бе паднал и тялото му бе строшило леда на едно замръзнало езеро. Спомни си как гледа кръвта си да се разлива върху пропуканата повърхност.
— Колко красиво — отбелязала бе една елфическа лейди, докато кръвта на Артър проникваше в леда.
Понякога мислеше за ума си по същия начин: пропукана повърхност, в която се отразяваше натрошена и несъвършена картина. Знаеше, че лудостта му не е като човешката лудост. Тя идваше и си отиваше. Понякога го оставяше едва докоснат и той се надяваше, че си е отишла завинаги, но тя се завръщаше, смазвайки го с върволицата от хора, които никой друг не можеше да види, гласове, които никой друг не можеше да чуе.
Лекарството помагаше, но то бе свършило. Открай време Джулиън му го носеше, още откакто беше малко момче. Артър не беше сигурен колко голям бе сега. Достатъчно голям. Понякога Артър се чудеше дали го обича. Дали обича което и да било от децата на брат си. Случвало се бе да се събуди от сънища, в които ги сполетяваха ужасяващи неща, и лицето му беше мокро от сълзи.
Ала това може и да бе чувството за вина. Не бе имал нито способността да ги отгледа, нито смелостта да остави Клейва да го замени с по-добър настойник. Макар че кой би ги задържал заедно? Никой, навярно, а семейството трябваше да си остане заедно.
Вратата в подножието на стъпалата изскърца и Артър се обърна нетърпеливо. Може би Джулиън се бе отказал от безумния си план и се бе върнал. Лунният път беше опасен. Самото море бе пълно с коварство. Той бе израснал край морето, в Корнуол, и не бе забравил чудовищата. Горчива като кръв е пяната; гребените — като хищни зъби.
А може би никога не бе имало чудовища.
Тя се появи на най-горното стъпало и го изгледа хладно. Косата й бе прибрана толкова силно назад, че кожата й сякаш беше обтегната. Тя наклони глава на една страна, обхождайки с поглед претъпканата мръсна стая и покритите с хартия прозорци. В лицето й имаше нещо — нещо, което раздвижи далечен спомен.
Нещо, от което го заля вледеняващ ужас. Той стисна здраво облегалките на стола, умът му зажужа от късчета стара поезия. Със кожа бяла като проказа, тя беше умъртвеният живот…[10]
— Артър Блекторн, предполагам? — каза тя с предвзета усмивка. — Аз съм Зара Диърборн. Вярвам, че познавате баща ми.
Ема се приземи тежко върху гъста трева, оплетена с Джулиън. За миг той беше над нея, подпрял лакти на земята, бледото му лице сияеше на лунната светлина. Въздухът около тях бе студен, но тялото му до нейното бе топло. Ема почувства как гърдите му се издуха, когато си пое рязко дъх, усети въздуха, повял до бузата й, когато той извърна рязко лице от нейното.
Миг по-късно вече беше на крака, протегнал ръка, за да й помогне да се изправи. Ема обаче стана сама и се огледа наоколо.
Намираха се насред просека, заобиколена от дървета. Лунната светлина бе достатъчно силна, та тя да види, че тревата бе наситено зелена, а дърветата — натежали от яркоцветни плодове: лилави сливи, червени ябълки, плодове с формата на звезди и на рози, които Ема не познаваше. Марк и Кристина също бяха тук, под дърветата.
Марк беше запретнал ръкавите на ризата си, вдигнал ръце, сякаш за да докосне въздуха на елфическото царство, да го почувства върху кожата си. Отметна глава назад, полуотворил устни и докато го гледаше, Ема усети, че се изчервява. Това като че ли беше интимен момент, сякаш гледаше как някой отново среща своя възлюбен.
— Ема — ахна Кристина. — Виж. — Тя посочи към небето.
Звездите бяха различни. Те образуваха съзвездия, които Ема не познаваше, и имаха цветове — леденосиньо, скрежнозелено, проблясващо златно, ослепително сребърно.
— Толкова е красиво — прошепна. Видя как Джулиън я погледна, но Марк бе този, който проговори. Вече не изглеждаше така отдаден на нощта, но все още имаше мъничко замаян вид, сякаш въздухът в Царството на феите бе вино и той бе изпил твърде много.
10
„Балада за стария моряк", Самюъл Колридж, превод Цветан Стоянов. — Б. пр.