Повелител на сенките [bg]

— Почти полунощ е — каза той. — Чудя се каква ли преднина има Марк.

— Зависи колко дълго е трябвало да чака мига, за да стъпи на пътеката — отвърна Кристина. — Правилните мигове идват и си отиват. Полунощ е само един от тях.

— Е, как възнамеряваме да го спрем? — попита Ема. — Стандартно препъване и хвърляне отгоре му или ще се наложи да му отвлечем вниманието със силата на танца и да метнем ласо около глезените му?

— Шегите не помагат — отбеляза Джулиън, вперил поглед във водата.

— Шегите винаги помагат — заяви Ема. — Особено когато не правим нищо друго, освен да чакаме водата да стане солидна…

Кристина изписка.

— Хайде! Сега!

Ема тръгна първа, прескачайки малката вълничка, която се разбиваше в краката й. Част от ума й все така й казваше, че се хвърля във водата и ще потъне в нея. Сблъсъкът на крака й с твърда повърхност я разтърси.

Тя направи няколко стъпки тичешком и се обърна към брега. Намираше се върху проблясваща пътека, която сякаш бе направена от корав като скала кристал, с дебелината на тънко стъкло. Лунната светлина върху океана бе станала солидна. Джулиън беше зад нея, балансиращ върху блещукащата линия, а Кристина тъкмо скачаше върху пътеката.

Ема я чу да ахва, когато се приземи. Като ловци на сенки те бяха виждали всякакви чудеса, ала в тази магия имаше нещо особено елфическо: тя като че ли се случваше в промеждутъците на обикновения свят, между светлина и сянка, между една минута и следващата. Като нефилими те съществуваха в свое собствено пространство. Това тук беше пространството между световете.

— Да вървим — подкани я Джулиън и Ема пое напред.

Пътеката бе широка и като че ли се огъваше и извиваше под краката й с полюшването на вълните. Беше, като да вървиш по мост, надвиснал над пропаст.

Само че, когато погледнеше надолу, не виждаше бездна, а нещо, от което се боеше много повече. Дълбокия мрак на океана, където се бяха носили мъртвите тела на нейните родители, преди вълните да ги изхвърлят на брега. В продължение на години си ги бе представяла как се борят, как умират под водата, заобиколени от безбрежното море, съвсем сами. Сега знаеше повече за това как бяха умрели, знаеше, че са били мъртви, когато Малкълм бе предал телата им на морето. Ала със страха не можеш да говориш, не можеш да му кажеш истината: страхът живее дълбоко в костите ти.

Толкова навътре в океана Ема бе очаквала водата да е непрогледна, ала лунната светлина я караше да сияе и тя можеше да надникне в нея, сякаш бе аквариум.

Видя водорасли, полюшващи се и танцуващи с ритъма на прилива. Пърполенето на рибните пасажи. Имаше и по-тъмни, по-големи сенки. Проблясващо движение, тежко и огромно, навярно кит или пък нещо по-огромно и по-ужасно — морските демони можеха да пораснат до размерите на футболно игрище. Ема си представи как пътеката се пръсва внезапно, как поддава под краката им и те пропадат в мрака, в необятността наоколо, студена и смъртоносна, и изпълнена със слепи, острозъби чудовища, и един Ангел знаеше какво друго, надигнало се от глъбините…