Повелител на сенките [bg]

— За какво му е на един елф стили? — попита тя. — Вие не рисувате руни, а и те действат само на ловците на сенки.

— Стилито няма да ми бъде полезно. Ала скъпата демонска кост, от която е изработена дръжката — да.

Ема поклати глава.

— Поискай нещо друго.

Елфът се приведе към нея. Миришеше на сол и водорасли, огрени от слънцето.

— Слушай — каза той. — Ако влезеш в Царството на елфите, отново ще видиш лицето на някого, когото си обичала и който е мъртъв.

— Какво? — Ема усети как я пронизва шок. — Лъжеш.

— Знаеш, че не мога да лъжа.

Устата на Ема беше пресъхнала.

— Не бива да споделяш с останалите онова, което ти казах, или то няма да се сбъдне — каза елфът. — Не мога и да ти кажа какво означава това. Аз просто предавам съобщение… но то е вярно. Ако искаш отново да видиш някого, когото си обичала и изгубила, ако искаш да чуеш гласа му, трябва да преминеш през Портата на Лир.

Ема извади стилито от колана си и му го подаде, пронизвана от болка. Извърна се слепешком, а думите му отекваха в главата й. Едва забеляза Марк, който мина покрай нея, последният, отишъл да говори с водния елф. Сърцето й думкаше прекалено силно.

Някой, когото си обичала и изгубила. Ала имаше толкова много, изгубени в Тъмната война. Родителите й… ала тя не смееше дори да мисли за тях — боеше се, че няма да е в състояние да мисли, да продължи напред. Бащата на семейство Блекторн, Андрю. Старата й учителка, Катерина. Може би…

Звукът на вятъра и вълните утихна. Марк стоеше пребледнял пред елфа пука. Останалите изглеждаха леко зашеметени и Ема изгаряше от желание да научи какво им беше казал елфът. Какво ли би могло да накара Джулс, Марк и Кристина да приемат предложението му?

Елфът пука протегна ръка.

— Портата на Лир се отваря — заяви той. — Преминете сега или бягайте обратно към брега; лунната пътека вече започва да се топи.

Разнесе се звук като от трошене на лед, топящ се под пролетните лъчи. Ема сведе поглед надолу: сияйната пътека под тях бе прошарена от черни ивици, пукнатини, през които избиваше вода.

Джулиън сграбчи ръката й.

— Трябва да вървим.

Зад Марк, който стоеше пред тях на пътеката, се беше появила ярка сребриста арка, вътрешността на която клокочеше от вода и движение.

Смеейки се, елфът пука скочи изящно от пътеката и се гмурна във вълните. Ема си даде сметка, че няма представа какво му беше дал Марк. Не че това имаше значение в този миг. Пътеката между тях бързо се пропукваше — ето че вече беше на парчета, като ледени късове, носещи се в Арктическия океан.

Кристина беше от другата страна на Ема. Тримата тичаха напред, скачайки от едно голямо парче на друго. Марк им махаше и викаше, а арката зад него ставаше все по-солидна. Ема зърна зелена трева от другата й страна, лунна светлина и дървета. Тя бутна Кристина напред, Марк я хвана и двамата изчезнаха през портата.