Конан Непобедимия [bg]

— Момичето, господарю. — Сита се появи на вратата, сграбчил Велита за косата, така че тъмнооката девойка насила трябваше да върви на пръсти. Ала ръцете й висяха безсилно от двете страни на тялото й и тя трепереше, изпаднала в ужас и от съществото, което я влачеше, и от човека, срещу чието лице бе изправена.

— Пусни я — нетърпеливо заповяда Аманар. — Момиче, ела тук и погледни това огледало. По-бързо, момиче!

Тя се препъна, залитна напред — макар че с грацията, която притежаваше, движението й приличаше по-скоро на танцова стъпка — и ахна, когато видя образите на хората, които се движеха пред нея. За момент магьосникът си помисли, че девойката ще каже нещо, ала тя стисна челюсти и затвори очи.

— Веднъж спомена едно име, момиче — каза Аманар. — На мъжа, който щял да те спаси. Конан. Виждаш ли този човек сред мъжете долу? — Тя не произнесе никакъв звук. По лицето й не потрепна нито едно мускулче. — Няма да сторя нищо лошо на този човек. Посочи ми кой е той, или ще накарам Сита да те нашиба с камшик.

Нисък стон се откъсна от гърлото й, тя за миг отвори очи, погледна ужасено огромния С’тара зад гърба си и прошепна:

— Не мога.

Тялото й трепереше, сълзи окъпаха лицето й, глухи ридания я разтърсиха, ала тя не каза нищо повече.

Аманар раздразнено изхъхри:

— Глупаво момиче. Всичко, което ще постигнеш, е, че ще ме забавиш няколко мига. Изведи я. Сита. Двадесет удара.

Устата на С’тара зейна и се ухили, разкривайки извити животински зъби. Масивният слуга отново сграбчи косите й в юмрука си и я помъкна навън. Сълзи обливаха лицето на момичето, ала риданията й бяха беззвучни.

Магьосникът продължи да изучава образите в огледалото. В действителност тя бе дала отговор на въпроса му, поне отчасти, но вероятно мислеше, че е защитила мъжа. Беше споменала, че Конан е крадец, а крадците не яздят с повече от двадесет въоръжени мъже зад гърба си.

Изпод черната си, украсена с бродерия на змии дреха магьосникът измъкна няколко предмета, от които се нуждаеше, за да изпълни своята проста задача. С червено парче варовик очерта петолъчна звезда върху каменния под. След това изсипа от кесията си купчинка прах върху всеки един от върховете й. Лявата му ръка се протегна напред, от края на петте му пръста изскочиха пет искри и запалиха купчинките прах, които лумнаха в ослепителни пламъци. Пет тънки стълбчета парлив червен пламък се вдигнаха към високия таван.

Аманар замърмори думи от някакъв мъртъв език и направи жест с лявата си ръка. Внезапно пушекът отново се всмука във фигурата, завихри се, сякаш подгонен от ураганен вятър, ала не можеше да избяга от очертанията на петолъчната звезда. Магьосникът каза още една дума и с остро проникване всичкият дим изчезна. На негово място се появи плешиво сиво същество, чийто ръст не надминаваше коляното на магьосника. Смътно наподобяващо маймуна по своята форма, с остро, издадено напред полегато чело, съществото имаше криле, покрити с изопната сива кожа. Кокалчетата на предните му крайници почти докосваха каменния под.